Реймънд Хури - Последният тамплиер

Пряко волята си той разбута тълпата, за да застане отпред. И точно тогава, за негово огромно изумление, той видя как Великият магистър вдига глава и впива поглед право в папата и в краля.

Дори и от това голямо разстояние гледката разтърси Мартин. В очите на Жак дьо Моле блестеше огън, много по-ожесточен от онзи, който съвсем скоро щеше да го погълне.

Въпреки крехкото му и напълно съсипано тяло, гласът на Великия магистър отекна мощно из цялото поле:

- В името на Ордена на Рицарите Тамплиери, аз те проклинам, Филип Хубави, проклинам и твоя лакей, папата, и призовавам Всемогъщия Бог да ви прати и двамата при мен след не повече от година, за да бъдете съдени от Него и да горите вечно в пещите на ада!

Дори и Моле да бе изрекъл нещо друго, Мартин не го чу, защото огънят се издигна с рев нагоре и заглуши писъците на умиращия мъж. После вятърът се обърна и към трибуната и тълпата се понесе пушек, който довя и задушаващата смрад на горяща плът.

Като кашляше и плюеше, кралят затрополи надолу по стълбите, следван плътно от папата, чиито очи пък сълзяха от лютия дим. Докато двамата минаваха покрай мястото, където беше застанал Мартин, старият тамплиер огледа папата. В гърдите му се надигна океан от гняв и в този момент той си даде сметка, че мисията му все още не е приключила.

Вероятно не в рамките на неговия живот. Но някой ден може би нещата щяха да бъдат съвсем различни.

Тази нощ той напусна големия град и се отправи към своето родно място - към Кармо. Беше решил да се устрои там или където и да било другаде в Лангедок, за да дочака края на дните си в земята на своите предци. Ала преди да издъхне, щеше да направи всичко възможно писмото да не изчезне завинаги. Засега не знаеше как, но все щеше да намери начин то да оцелее.

То трябваше да оцелее.

И да изпълни предначертаната си съдба.

Дължеше го на онези, които умряха за него - на Хю и на Уилям от Божьо, но преди всичко на своя приятел Емар от Вийер. Дължеше им го, защото саможертвата им не трябваше да отива напразно.

Вече всичко зависеше единствено от него. Спомените му го върнаха към разкритията на Емар през онази нощ край старата плачеща върба. Към ревностните усилия на техните предшественици и старателно планираното им дело, на което му трябваха цели двеста години, за да даде плодове.

Бяхме близо, толкова близо!

Целта ни беше благородна!

Струваше си всички усилия, всички саможертви, всички болки!

Беше наясно какво трябва да направи.

Трябваше да направи всичко възможно илюзията да бъде поддържана, да живее. Илюзията, че онова нещо е още там, че чака.

А когато настъпи подходящият момент, със сигурност не сега и не през малкото години, които му оставаха, може би, да, може би, някой накрая ще успее да използва техния загубен шедьовър, за да постигне целите, на които всички те бяха посветили живота си.

През съзнанието му премина повеят на надеждата и по лицето му се разля сладко-горчива усмивка. Може би някой ден дневникът ще бъде отживелица. Може би някой ден техният план вече няма да бъде необходим. Може би някой ден хората ще се научат да превъзмогват дребнавите си различия и ще се издигнат далече над убийствените си пререкания чия религия е по-истинна.

Но после тръсна глава, за да прогони тази мисъл, присмивайки се сам на себе си. Мечтания на наивник.

Пътят го зовеше. Последният тамплиер продължи напред.

БЛАГОДАРНОСТИ

Мнозина допринесоха щедро със своите знания, опит и подкрепа за написването на тази книга. Бих искал да започна с моя приятел Карлос Енейн, който ме въведе в света на тамплиерите и както винаги се забавляваше да си подхвърляме неспирно идеи, на Брус Краудър, който помогна да навляза в тази нова за мен област, и Франк Родъм, който ме насърчаваше.

Благодаря поименно и на Оливие Грание, Саймън Оукс, Доти Ървинг и Рут Кеърнс от „Колмън Гети", Саманта Хил от „Зиджи", Ерик Фелнър, Ед Виктор, Боб Букмън, Лион Фридмън, Франсоа Сер, Кевин и Линда Адисън, Крис и Роберта Хенли, д-р Филип Саба, Мат Филоза, Керълин Уитакър, д-р Амин Милки, Башар Чалаби, Пати Фанураки и Барбара Родъм. Безкрайно съм благодарен и на всички в „Дъкуърт" и „Търнъраунд".

Специални благодарности на Сефъс Хауърд за изключителната му работа по корицата, както и на будапещенския екип на „Мидатлантик филмс", които ни осигуриха почти мигновено снимката за корицата.

Безмерно съм благодарен и на литературния си агент Юджин Фърнис, без чиято всеотдайност, неумолима настойчивост и подкрепа тази книга никога нямаше да бъде написана. Благодаря също на Стефани Кабът, Роуън Лотън и останалите от екипа в агенция „Уилям Морис".