Реймънд Хури - Последният тамплиер

Когато отново се събуди, нещата около нея бяха съвсем различни. Първото нещо, което веднага ѝ направи впечатление, бе тишината. Никакви виещи ветрове. Никакви разбиващи се вълни. Около нея цареше божествена тишина. А после усети и мястото, върху което лежеше. Не беше нито парче дърво, нито мек пясък. Беше истинско, хубаво легло.

Преглътна и автоматично усети подобрението в гърлото си. Огледа се и разбра защо. В ръката ѝ беше вкарана система, чиято стойка беше изправена близо до нея. Погледът ѝ зашари наоколо. Стаята беше малка, простичко обзаведена. Близо до леглото ѝ се виждаше обикновен дървен стол, а до него - масичка. Върху масичката стояха гарафа с вода и чаша. Стените бяха варосани, без никакви украшения, с изключение на малкия дървен кръст точно над главата ѝ.

Тес се опита да седне, но ѝ се зави свят. Леглото изскърца под тялото ѝ, а шумът отекна в цялата стая. Долови нечии стъпки и неразбираеми думи, а после при нея се появи някаква жена, която ѝ се усмихваше и я оглеждаше загрижено. Жената беше едра, в края на четиридесетте, с маслинена кожа и къдрава кестенява коса, вдигната под бяла касинка. От очите ѝ се излъчваше топлота.

- Doxa to Theo! 71- възкликна тя.

Преди Тес да успее да отговори каквото и да било, в стаята влетя мъж, очевидно много доволен да я види будна. Беше с очила с тънки рамки, имаше меднокафеникава кожа, а косата му проблясваше като черен емайл. Изстреля бързо нещо на непознат език към жената, а после се обърна към Тес, усмихна ѝ се и очевидно ѝ зададе въпрос, който тя не разбра.

- Съжалявам - изфъфли тя. Прочисти гърлото си и добави: - Не разбирам...

Човекът бе доста озадачен. Двамата с жената си размениха слисани погледи. После той се обърна отново към Тес и каза:

- Извинете, но помислих, че сте... Да не би да сте американка? - попита той на английски с тежък акцент, а после ѝ подаде чаша вода.

Тес отпи глътка, кимна и отговори:

- Да.

- Какво ви се е случило?

Отне ѝ няколко минути, докато намери точните думи.

- Бях на един кораб, бяхме ударени от буря и... - Не довърши. В мъглата на съзнанието ѝ се зародиха въпроси.

- Къде съм? Как съм се озовала тук?

Мъжът се приведе над нея и опита челото ѝ. После отвърна:

- Аз се казвам Коста Мавромарас, местният доктор. А това е съпругата ми Елени. Няколко рибари са ви открили на плажа край Маратунда и ви докараха тук при нас.

Имената и акцентът на доктора слисаха Тес.

- И къде е това... тук?

Мавромарас се усмихна на своята несъобразителност.

- В нашата къща. В Ялос.

Изражението ѝ вероятно е било все така объркано, защото челото на доктора се сбърчи, отразявайки като огледало лицето ѝ.

- Ялос, на остров Сими - обясни, а после я огледа. - Защо, вие къде мислехте, че сте?

На Тес това нищо не ѝ говореше. В главата ѝ цареше хаос. Сими?

После постепенно ѝ просветна.

Все пак, какво прави на някакъв гръцки остров? В съзнанието ѝ нахлу порой от въпроси. Досети се, че Сими е един от Дванадесетте острова, островите Додеканезе, някъде близо до крайбрежието на Турция. Но държеше да знае точно къде е и как тя се е озовала тук. Искаше да знае и какъв ден е, колко време е изминало, откакто бурята беше връхлетяла кораба „Саварона", колко време се е носела по морето... ала всички тези въпроси можеха да почакат. Имаше нещо друго, което трябваше веднага да узнае.

- С мен имаше един мъж - рече тя, а гласът ѝ потрепери. - Дали онези рибари са открили и някой друг...

Не довърши, защото забеляза, че челото на доктора отново се сбърчва и с все по-нарастваща тревога видя как двамата със съпругата му се споглеждат. После Мавромарас се обърна отново към нея и кимна, макар че в очите му се четеше тъга, от която сърцето ѝ се сви.

- Да, намерили са и още някой, но неговото положение е доста по-сериозно от вашето.

Тес вече отмяташе завивките на леглото си.

- Трябва да го видя веднага! - извика тя. - Моля ви!

Краката на Тес, които и без това едва успяха да я занесат до съседната стая, буквално се огънаха, когато зърна Райли. Горната част на главата му имаше перфектна превръзка с чисти бинтове. Кръв не се забелязваше. Около лявото му око и бузата се виждаше грозна, жълтеникава синина, а клепачите ме бяха подпухнали и затворени. Устните му бяха напукани и разранени. И в неговата ръка беше включена система, но освен това върху лицето му имаше кислородна маска, поддържана от поставения наблизо апарат. Ала най-страшен от всичко бе цветът на кожата му. Беше смъртноблед, почти синкав, като труп.