Реймънд Хури - Последният тамплиер

Никой не се беше противопоставил на този довод.

Но не беше отчел суровите условия в този район от Европа. По пътя им се възправяха високи планини и дълбоки пропасти, бързотечни реки и гъсти гори. Бяха принудени да се отклоняват често от предварително начертания маршрут. След като се бяха разделили - първата двойка бяха те с Хю, Мартин бе зърнал другарите им само веднъж. А това беше преди много месеци.

По пътя бяха изгубили конете - някои бяха умрели, а други те самите замениха за храна. Затова вече седмици наред вървяха пешком. Нощем, докато лежеше край огъня, толкова изтощен, че сънят отказваше да го споходи, Мартин се бе питал дали другарите им не са извадили повече късмет - дали пък не са намерили по-безопасен маршрут и вече да са стигнали до Париж.

Не че това щеше да промени плановете му. Той нямаше право да се предаде. Трябваше да продължи напред.

Докато сега наблюдаваше спящия Хю, го връхлетя обезсърчителна мисъл. Стори му се крайно невероятно старият моряк да успее да стигне заедно с него до Париж. Зимата щеше да става още по-свирепа, теренът - още по-труден, а кашлицата на другаря му с всеки изминал ден се влошаваше все повече и повече. Преди няколко часа Хю бе обхванат от жестока треска и за първи път бе изхрачил кръв. Колкото и да му беше неприятно, Мартин си даваше сметка, че наближава моментът, когато ще трябва да се прости с Хю и да продължи напред. Но не възнамеряваше да го изоставя съвсем сам и безпомощен тук, в подножието на тези непристъпни планини. Старият моряк със сигурност щеше да замръзне и да умре от бялата смърт. Налагаше се да го подслони някъде, преда да продължи към Париж.

Предишният ден бяха съзрели градец, точно от другата страна на хребета. Градът беше разположен близо до каменоломна, която те бяха подминали. В далечината бяха зърнали миниатюрни фигурки, движещи се насред прахоляк и огромни мраморни плочи. Може би в този град щеше намери някой, на когото да остави болния Хю.

Когато Хю излезе от прегръдките на неспокойния си сън, Мартин сподели с него какво възнамерява да направи. Морският капитан поклати категорично глава и отсече:

- В никакъв случай! Трябва веднага да продължиш към Франция! Ако мога, ще те последвам. Не можем да си позволим да се доверим на тези непознати там!

Хората по тукашните земи бяха известни като крайно непочтени, опитващи се да изтъргуват всичко, а разбойническите шайки и търговците на роби, които вилнееха на север, допълваха и без това мрачната слава на този регион.

Без да обръща внимание на протестите на своя другар, Мартин се смъкна по скалите, които обграждаха водопада. През нощта беше паднал лек снежец, обгръщайки планината в призрачно одеяло. Докато пристъпваше през тесните процепи, Мартин се поспря, за да си поеме дъх, и забеляза, че на една от скалите има пукнатина, наподобяваща кръст - доста подобен на онзи, който рицарите тамплиери бяха приели за техен символ. Загледа се за момент в странните пукнатини, съзирайки в тях надежда. Може би в тази тиха долина Хю все пак ще успее да завърши мирно дните си.

Когато стигна до града, Мартин потропа на вратата на местния лечител. Докато стоеше на прага си и го слушаше, очите на стареца се насълзиха от щипещия студ навън. Рицарят му разказа историята, която беше измислил, докато слизаше към града - че той и неговият другар пътували към Светите земи.

- Другарят ми е болен и се нуждае от вашата помощ! - бе завършил той.

- Ще платите ли? - тросна се накрая лечителят.

- Да, имаме малко пари - кимна рицарят. - Сигурен съм, че ще са достатъчни за храна и подслон, поне за няколко дена.

- Много добре - кимна мъжът, вече поомекнал. - Като ви гледам, и вие самият всеки момент ще се строполите на прага ми. Елате да хапнете нещо и ми обяснете точно къде се намира вашият приятел. Ще поръчам да отидат и да го свалят от планината.

Успокоен от внезапната промяна в поведението на лечителя, Мартин влезе в стаята с нисък таван и прие с благодарност предложените му хляб и сирене. Вярно е, че всеки момент щеше да припадне, а храната и напитката съживиха разнебитеното му тяло. Между няколко лакоми хапки той посочи към хребета, където беше оставил Хю. Лечителят кимна и излезе.

Докато изпразваше чинията си, Мартин усети дълбоко в душата си неясно безпокойство. Сякаш изтръгнат от хипноза, той пристъпи тихо към прозореца и погледна навън. Малко по-надолу на калната улица докторът разговаряше с двама мъже и сочеше към къщата си. Мартин се отдръпна от прозореца. Когато отново погледна, докторът го нямаше, но двамата мъже вече идваха към него.