Реймънд Хури - Последният тамплиер

Тес се смъкна обратно във водата, протегна ръка и го хвана здраво, като с другата продължаваше да се държи за лоста на моторницата. Забеляза, че очите му са затворени, че главата му се отпусна безжизнено върху яката на спасителната жилетка. От огромната рана на челото му струеше кръв, която изчезваше и отново се появяваше, след като поредната вълна се изтичаше от лицето му.

Опита се да го вдигне в спасителната лодка, но скоро си даде сметка, че тази задача не ѝ е по силите. И което беше още по-лошо, усилието изцеждаше и последните сили, които ѝ бяха останали. Спасителната лодка постепенно се превръщаше по-скоро в пречка, отколкото в помощ - пълнеше се с вода и заплашваше да се стовари върху тях с всеки следващ прилив на големите вълни. С натежало сърце Тес пусна лоста, който държеше, и вместо него се хвана за Райли.

Докато наблюдаваше как лодката се отдалечава от тях, тя се опита да му държи главата над водата. Струваше ѝ истинско усилие на волята да си наложи да остане в съзнание. Бурята не показваше никакви признаци на укротяване, затова Тес си даде сметка, че трябва да остане будна. Но като че ли се опитваше да води предварително изгубена битка. Силите ѝ постепенно я напускаха.

Точно тогава зърна някаква широка греда. Насочи се отчаяно към нея, сграбчила Райли с едната си ръка, докато накрая сграбчи с другата гредата. Установи, че след нея се влачи въже. С огромно усилие успя да се изтегли върху нея, а после да изтегли и Райли, след което с помощта на въжето завърза и себе си, и него за плоската платформа.

Като допълнителна мярка заключи колана на своята спасителна жилетка в неговия. Каквото и да станеше отсега нататък, те нямаше да се разделят. Неизвестно защо, но точно тази мисъл като че ли събуди лека искрица надежда в душата ѝ.

Докато бурята продължаваше да вилнее около тях, Тес затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее страховете си. Каквото и да ставаше оттук нататък, не трябваше да позволява на паниката да я обзема отново. Налагаше се да намери достатъчно сили у себе си, за да задържи и себе си, и Райли върху това крехко парче дърво. Защото не бе в състояние да стори абсолютно нищо друго. Единственото, което можеше да направи, бе да лежи спокойно и да позволи на природните стихии да ги отнесат натам, накъдето сметнат за добре.

Импровизираният сал като че ли се поуспокои за момент. Тес отвори очи, питайки се дали това не е знак за нещо по-добро. Оказа се, че никога не е била по-далече от истината. Над тях се възправяше вълна колкото небостъргач, пред която онази колосална вълна, която бе преобърнала „Саварона", изглеждаше като джудже. Тя като че ли си стоеше там, напълно неподвижна, и и се подиграваше.

Тес се вкопчи отчаяно в Райли, затвори очи и зачака удара. Вълната се сгромоляса върху тях като пропадащ планински хребет и ги погълна така, сякаш бяха мъртви есенни листа.

79.

Тоскана - януари, 1293 г.

Обърнал гръб на щипещия северен вятър, Мартин от Кармо приклекна край малкия огън. Воят на вятъра се подсилваше от рева на водопад, който се спускаше в сенчестите дълбини на тесен пролом. Близо до Мартин, увит в парцаливите останки от наметало, взето преди много месеци от един от посечените в Беер ел Сифсааф мамелюки, Хю стенеше в съня си.

През дните и месеците на дългото им пътешествие, откакто бяха изхвърлени на брега след потъването на „Фалкън Темпъл", Мартин се бе привързал много към стария моряк. Като изключим Емар от Вийер, той не познаваше друг толкова предан и изпълнен с такава решимост човек, да не говорим пък за стоицизма, с който Хю приемаше всички беди, които им се стовариха на главите. По време на мъчителното им пътуване морякът се бе сдобил с няколко рани по време на битки и няколко - от падане, но въпреки всичко продължаваше да крачи километър след километър, без да отрони и думица.

През първите няколко седмици след напускането на Беер ел Сифсааф, Мартин бе държал четиримата оцелели да вървят заедно, защото смяташе, че докато са близо до неверниците мюсюлмани, трябва да се държат един за друг. Но след като напуснаха територията им, той реши, че е настъпил моментът да изпълнят заръката на Емар и да се разделят на две двойки.

Планът му беше прост. След като се разделят на две, да следват предварително начертан маршрут, с разстояние помежду им от около половин ден. По този начин първите щяха да предупредят тези след тях за предстоящи опасности, а онези отзад - да помогнат на първите, ако се сблъскат с нещо. После беше заключил: „Най-важна е безопасността на писмата! Каквото и да става, тя не трябва да бъде застрашена! Дори и това да означава да оставим един от нас на произвола на съдбата!".