Реймънд Хури - Последният тамплиер

От устата на Хю бликна алена кръв. Но той не само че успя да остане на крака, но и тръгна напред и набута меча още по-дълбоко в гърдите си, когато обгърна с мощните си ръце слисания нападател. Изгарящ от болка, Хю продължаваше напред, като избутваше мъжа все по-близо и по-близо към пропастта, без да отпуска здравата си хватка върху него, въпреки отчаяните опити на оня да се освободи. Накрая и двамата достигнаха ръба на водопада. Мъжът разбра какво му предстои и се разпищя, продължавайки да се опитва да се откопчи от захвата на Хю.

Забравил за миг за собствената си болка, Мартин се вторачи ужасено в Хю. Приятелят му стоеше на ръба на водопада, притиснал до гърдите си напълно безпомощния нападател. Погледите им се срещнаха и на рицаря му се стори, че забелязва нещо като усмивка върху устните на стария моряк. С едно финално, братско кимване капитанът на загубения завинаги „Фалкън Темпъл" прекрачи в бездната и повлече със себе си съпротивляващия се мъж към вечността.

Изневиделица върху тила на Мартин се стовари мощен удар. Зави му се свят. Обърна се, изгарящ от болка, и през замъгления си поглед зърна лечителя, застанал зад него с голям камък в ръка.

- Човек с твоята сила ще ми донесе добра печалба в каменоломната - изкиска се злобно той. - Може би е хубаво да знаеш, че някои от мъжете, които днес уби, са роднини на пазачите там!

И докторът вдигна високо камъка, който държеше. В последните проблясъци на съзнанието си Мартин разбра, че не може да стори нищо, за да избегне удара, да предотврати залавянето си и последващото робство, да си вземе писмото и да продължи пътуването си към Париж.

Докато лежеше там, върху прясно навалелия сняг, пред очите му преминаха образите на Емар от Вийер и на Уилям от Божьо, но точно тогава камъкът се стовари върху него и лицата им се сляха с мрака.

80.

Мощна гръмотевица раздра небесата, стовари се върху Тес и я извади от съня. Тя се размърда. Още не беше дошла в пълно съзнание. Не знаеше къде се намира. Усещаше дъжда, който барабанеше по гърба ѝ. Всеки сантиметър от тялото ѝ я болеше. Имаше усещането, че е прегазена от слон.

Когато сетивата ѝ започнаха постепенно да се събуждат, тя чу воя на вятъра около себе си и вълните, разбиващи се наблизо. Последното, което си спомняше, бе една огромна водна стена, която се канеше да я погребе завинаги. Обзе я нов ужас при мисълта, че може би продължава да се носи в морето, загубена някъде в бурята, подмятана от вълните. Ала... нещо не беше наред. Имаше нещо различно. И тогава разбра какво.

Тя не се движеше. Намираше се на сушата. Тес се опита да отвори очи, ала я прониза болка, затова реши да не бърза. Образите около нея бяха размазани и бледи. За миг изпадна в паника, но веднага след това си даде сметка, че нещо блокира погледа ѝ. Повдигна треперещите си пръсти, отметна мократа коса, паднала върху лицето ѝ и повдигна внимателно клепки. Опита се да преглътне, но не успя. В гърлото ѝ като че ли имаше огромна топка тръни. Имаше нужда от вода, но от нормална, а не солена.

Един по един размазаните образи пред очите ѝ се фокусираха. Небето си беше все така сиво и мрачно, но зад гърба си усети слънцето, което се опитваше да прониже скупчените облаци. То беше точно там, откъдето се чуваше и прибоят на вълните. Опита се да седне, но другата ѝ ръка се оказа привързана с нещо и отказваше да се помръдне. Дръпването ѝ причини неописуема болка. Протегна свободната си ръка към другата и разбра, че е завързана здраво с въже, което се беше впило дълбоко в плътта ѝ. Приле-на отново и тогава си спомни как беше завързала себе си и Райли за импровизирания сал.

Райли! Къде е той?

Тес огледа дървената платформа и разбра, че го няма. Ужасът се завърна. Седна, опита се да освободи завързаната си ръка и накрая успя да я измъкне изпод въжето. Изправи се на колене, оглеждайки обстановката. Пред нея се простираше дълга пясъчна ивица, която свършваше далеч от мястото, където се намираше Тес, обградена и от двете страни с не много високи скали.

Тя направи няколко неуверени крачки напред, разглеждайки пустия бряг с полуотворени очи, но не видя нищо. Поиска да извика името му, но изгарящото ѝ гърло не ѝ позволи. И тогава усети гадене, а краката ѝ отмаляха. Тес се залюля леко, свлече се обратно на колене, усещайки как жизнената ѝ енергия постепенно изтича от тялото. Искаше ѝ се да заплаче, но сълзите отказваха да се покажат от очите ѝ.

Неспособна да се задържи повече, тя се стовари по лице на брега и изпадна в безсъзнание.