Харлан Коубън - Остани

Нападателят му не искаше да открадне фотоапарата, а снимката в него.

Тази снимка.

2

Меган Пиърс изживяваше елементарната фантазия на майката на футболист и това не й

харесваше.

Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за

закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе

идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на

„Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с

телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни

тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт.

Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия

си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца.

– Престани, Кайли.

– Нищо не съм направила.

– Виждам те, виждам те.

Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години – този тревожен житейски кръстопът

между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган

добре си ги спомняше.

– И какво видя? – предизвикателно попита Кайли.

– Видях, че се закачаш с брат си.

– Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам,

Джордан“.

– Не беше така – провикна се Джордан.

– Знам – отвърна Меган.

– Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел!

– Кайли... – въздъхна Меган.

– Не съм го нарекла така!

Меган само я погледна начумерено.

– Неговата дума срещу моята – възпротиви се Кайли. – Винаги вземаш неговата страна!

Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква

невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните

факти.

– Довечера имаш тренировка – каза Меган на Кайли.

Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби.

– Трябва ли да отида?

– Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице.

Дори когато го изричаше – както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това, –

Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста.

– Но на мен не ми се ходи – захленчи Кайли. – Много съм уморена. А по-късно трябва да

изляза с Джинджър, нали помниш, да... – Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се

извърна, незаинтересувана от думите й.

В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше

последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото

жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист

маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка.

От мястото си на дивана Дейв с отвращение поклати глава.

– Накъде отива светът? – възмути се Дейв и посочи към екрана. – Можеш ли да повярваш

на този нещастник? Какво говедо.

Меган само кимна и потисна усмивката си. Преди години тя доста добре познаваше това

говедо. Дори в библейския смисъл на думата. Всъщност Говедото беше симпатичен мъж,

който даваше добри бакшиши, харесваше му да участва в тройки и когато се напиеше,

плачеше като бебе.

– Хей!

Дейв все още го правеше – усмихваше й се, сякаш я виждаше отново за първи път и тя

усети за пореден път, че е късметлийка, че трябва да е благодарна за това. Животът на Меган

сега бе такъв. Старият й начин на живот – онзи, за който никой в този щастлив крайградски

квартал, състоящ се от алеи и улички без излаз, добри училища и огромни тухлени къщи, не

знаеше – бе мъртъв и погребан в недълбока яма.

– Искаш ли да откарам Кайли на футбол? – попита Дейв.

– И аз мога да го направя.

– Сигурна ли си?

Меган кимна. Дори Дейв не знаеше истината за жената, с която делеше леглото през