Харлан Коубън - Остани

Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“.

Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата.

Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки –

недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце, – които неуморно

бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най-

лесно и докога да кърмят децата си.

Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат

да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха

между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и

страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова

„чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“.

Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що

родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се

чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки – щяха да

изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт,

щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по

гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език.

Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш

толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се

изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се

поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и

неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече

отвсякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го

забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и

ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло –

направо влудяващо, душно и сковано.

– Виж ти, виж ти.

Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше

в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума

извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол.

– Здравей, Лорейн.

Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и

представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и

наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза.

След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките

преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не

повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето – знам

какво си мислите, но заврете мислите си, знаете къде.

Майките извърнаха поглед.

– Изглеждаш добре, хлапе – каза Лорейн.

Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали – да, наистина! – цели

седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка / управител на хотел, сервитьорка на

коктейли/ барманка.

Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници.

– Липсваше ми – каза Меган.

– Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше.

– Съжалявам.

Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади

една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно

оръжие.

– Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук.

Меган се наведе напред.

– Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри?

Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн.

– Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш?