Харлан Коубън - Остани

разпада, когато всички, в това число и Сара, загубили надежда – отново тази дума! – той,

единствено той бил около нея.

Което отново доказвало, че нито объркаността, нито лицемерието на човешката природа

могат да бъдат обяснени.

Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата,

целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана.

Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да

продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се

ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него.

Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още

тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана

загадка.

Брук вдигна поглед към нея.

– Това е добре – каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. –

Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде.

– Да, страхотно е – отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под

вратата. – Брум?

– Да?

– Говориш несъществени неща.

Брум сведе поглед към ръцете си.

– Просто се опитвах да бъда мил.

– Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш

несъществени неща.

– Добро попадение.

– И така?

Въпреки всички уловки – светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата – Брум

виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за

семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да

шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и

на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе

изчезнал предишния ден – застинала във времето, очакваща завръщането му.

Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина.

– Намери ли...?

– Не.

– Тогава какво?

– Може и нищо да не е – отвърна Брум.

– Но?

Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и

надникна в нейните излъчващи болка очи.

– Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън

Флин.

Сара се смути.

– Кога, каза, е изчезнал?

– Също като... – Той млъкна. – Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг

изчезнал – хоп! – и готово. Изчезнал без следа.

Сара се опита да обмисли думите му.

– Но... както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така?

Брум кимна.

– Понякога по свое собствено желание – продължи тя. – Друг път не. Но се случва.

– Така е.

– Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън

Флин, също изчезва. Не виждам връзката.

– Може и да няма такава – съгласи се Брум.

Тя се приближи до него.

– Но?

– Но ето защо пропуснах годишнината.

– Какво означава това?

Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са

известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му

даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея.

– Денят, когато Карлтън Флин изчезна – каза той.

– Какво за него?

– Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари –

точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти.

За миг Сара се слиса.

– Седемнайсет години от деня.

– Да.

– Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет

или десет, но седемнайсет?

Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли.