Харлан Коубън - Остани

Сара каза:

– Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат

към някакъв модел?

– Направих го.

– И?

– Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети

февруари – твоят съпруг и Карлтън Флин.

– За които бяхме сигурни? – повтори тя.

Брум изпусна дълбока въздишка.

– На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен

жител – Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още

един.

– И никой не беше намерен?

– Точно така.

Сара тежко преглътна.

– Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март.

– Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли – другите двама – Питър Бърман и

Грег Уагман – биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на

камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло

денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен,

или пък непрекъснато е на път...

– Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им – довърши

изречението му Сара.

– Дори повече.

– Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари.

– Не е толкова просто – отвърна Брум.

– Защо?

– Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям

модела на действие. Уагман например е от Бъфало – не е местен. Никой не знае къде и кога е

изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през

Атлантик Сити някъде през февруари.

Сара се замисли.

– Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години.

Има ли още?

– И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в

някои случаи теорията взема превес.

– Например?

– Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил

обявен за изчезнал на седми февруари.

– Е, не е на осемнайсети февруари.

– Вероятно не.

– Може би става дума за месец февруари.

– Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да

събирам доказателства.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди.

– Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора?

– Какво да забележат? – попита Брум. – По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно

още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се

разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и

започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път – не.

Мнозина от тези мъже... е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която

разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е

избягал с някоя – както се изрази самата тя – „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо,

което се е случвало някога на семейството й.

Известно време и двамата мълчаха.

– А преди? – заинтересува се Сара.

Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита:

– Преди ли?

– Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми?

Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

– Не открих такова нещо – отвърна Брум. – Ако говорим за модел, то той започва със

Стюарт.

4

Рей се събуди от тропане по вратата.

Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той

хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите,

които усещаше отвътре.

– Отвори, Рей.

Беше Фестър.