Харлан Коубън - Остани

– Не знам. Но си идвала, нали?

– Дойдох само веднъж – отвърна Меган.

Лорейн не каза нищо.

– Не разбирам. Какъв е проблемът?

– Защо се върна?

– Има ли значение?

– Не и за мен – каза Лорейн. – Но едно ченге разбра. Същото, което те търсеше през

всичките тези години. Тъй и не се отказа.

– И ти си мислиш, че ще ме открие?

– Да – отговори Лорейн. – Мисля, че има доста добра възможност да те намери.

– Значи това посещение е предупреждение?

– Нещо такова.

– И какво още е?

– Аз не знам какво се случи онази нощ – каза Лорейн. – А и не искам да знам. Щастлива

съм. Харесвам живота си. Правя каквото си искам с онези, които искам. Не навлизам в

чужди територии, ако разбираш какво искам да кажа.

– Разбирам.

– Може и да греша. Искам да кажа, нали знаеш как е в клуба. Лошо осветление. А и

оттогава минаха – колко? – седемнайсет години? Така че може и да съм сгрешила. Стана за

миг, но, доколкото знам, по същото време ти беше там. Но ти се върна, а сега и друг изчезна...

– За какво говориш, Лорейн? Какво си видяла?

Лорейн вдигна поглед и преглътна.

– Стюарт – отвърна тя, като продължаваше да си играе с незапалената си цигара. – Мисля,

че зърнах Стюарт Грийн.

3

С дълбока въздишка детектив Брум се приближи към усамотената къща и позвъни на

вратата. Сара отвори и с отсъстващ поглед в очите рече:

– Влезте.

Брум изтри краката си с глупав вид. Той свали стария си тренчкот и го прехвърли през

ръката си. В къщата нищо не се бе променило през изминалите години.

Старомодната скрита светлина, белият кожен диван, старото разтегателно кресло в ъгъла

си бяха все същите. Дори снимките върху полицата над камината не бяха сменени. От дълго

време, поне от пет години, Сара държеше чехлите на съпруга си до старото кресло. Сега бяха

изчезнали, ала столът си бе на мястото. Брум се запита дали изобщо някой го използва.

Сякаш къщата отказваше да се променя с времето, сякаш стените и таванът скърбяха и

продължаваха да чакат. Или може би това беше някаква проекция. Хората се нуждаят от

отговори. Нуждаят се от завършек. Брум знаеше, че надеждата е удивително нещо. Ала тя

може и да те убива по малко всеки Божи ден. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо

на света.

– Пропусна годишнината – каза Сара.

Брум кимна с глава, ала все още не бе готов да й обясни защо.

– Как са децата?

– Добре.

Всъщност децата на Сара вече бяха пораснали. Сузи бе приета в „Бъкнел“. Брандън беше в

гимназията. Когато баща им изчезна, откъснат насила от семейното огнище, и обичното му

семейство повече не го видя, те бяха почти бебета.

Брум не успя да разреши този случай. Ала никога не го забрави. Не биваше да се въвлича

лично. Знаеше го. Но се бе въвлякъл. Посещаваше продукциите по балет на Сузи. Бе

помогнал на Брандън да се научи да хвърля бейзболната топка. За свой голям срам преди

дванайсет години правеше компания на Сара в чашката и, ами да, бе останал цяла една нощ

с нея.

– Как е новата работа? – попита я Брум.

– Добре.

– Сестра ти скоро ли ще идва?

– Да – въздъхна Сара.

Сара бе все още привлекателна жена. Покрай очите си имаше бръчици от типа „пачи крак“

и с годините резките край устата й бяха станали по-дълбоки. Стареенето се отразяваше

благосклонно на някои жени. Сара бе от тях.

Беше се преборила и с рака. Преди двайсет и няколко години. Беше казала на Брум още на

първата им среща и това стана в същата тази стая, когато той бе дошъл да разследва

изчезването на съпруга й. Била диагностицирана, обясняваше му Сара, докато била бременна

със Сузи. Ако не бил съпругът й, заяви му тогава Сара, тя нямало да оцелее. Искаше Брум да

го разбере.

Когато й дали лоша прогноза, когато, подложена на химиотерапия, Сара непрекъснато

повръщала, когато косата й окапала и тя погрозняла, когато тялото й започнало да се