Харлан Коубън - Остани

душа и остана под топлата струя до изчерпване на горещата вода.

От магазина за деликатеси на Майло на ъгъла се носеше подло ухание. Рей бързо се запъти

натам, сякаш се страхуваше, че магазинът можеше и да избяга. Мъчеше се да се съсредоточи

върху текущата задача, без да мисли занапред – попита Майло как смогва да държи гърба си

изправен цял ден, бръкна в джоба си за парите, усмихна се на следващия клиент и купи

местния вестник. Опита се да практикува дзен и да мисли само за мига, да не гледа в

бъдещето, защото не желаеше да си спомня за кървавото петно.

Прегледа вестника. Статията за изчезването бе придружена със същата снимка, която бе

видял по новините вечерта. Устата на Карлтън Флин бе готова за целувка. Класически

задник. Косата му бе тъмна и стърчеше високо; на гладката му като на бебе кожа, покриваща

тренирана мускулатура, се виждаха татуировки; приличаше на човек, участвал в някое от

противните телевизионни риалити програми в Джързи, посветени на самомнителни, спрели

да се развиват дървеняци, които наричат момичетата „пожарогасители“.

Карлтън Флин имаше досие – три нападения. Беше на двайсет и шест, разведен и

„работеше за бащината си популярна фирма“.

Рей сгъна вестника и го пъхна под мишница. Не му се мислеше за случая. Не му се мислеше

за снимката на Карлтън Флин в компютъра си, нито му се щеше да се попита защо някой би

се опитал да го нападне, за да я открадне. Искаше да остави това зад гърба си, да продължи

живота си, ден по ден, миг след миг. Блокира и оцелява – също като през последните

седемнайсет години.

Как ти се бе отразило това, Рей?

Той затвори очи и се остави по течението на спомените си за Каси.

Беше отново в клуба, омаян от алкохола, гледаше я как танцува сластно с някакъв клиент

– изцяло и страстно влюбен с всяка клетка на съществото си, – ала въпреки това без капчица

ревност. Каси го погледна над рамото на партньора си с поглед, който би събудил и мъртвец,

а той просто й се бе усмихнал в очакване да остане сама, защото знаеше, че в края на деня

(или нощта) тя щеше отново да е негова.

Въздухът около Каси бе винаги наелектризиран. Имаше веселие, страсти, спонтанност,

както и топлина, нежност, интелигентност. Тя те караше да й разкъсаш дрехите и да я

хвърлиш на най-близкото легло, докато в същото време съчиняваш любовен сонет в нейна

чест. Внезапни образи, тлеещ огън, топъл дъх – всичко това бе по възможностите на Каси, и

то наведнъж.

Жена като нея, е, понякога трябваше и да дава, нали така?

Той си спомни за онази снимка при проклетите развалини в парка. Би ли могъл

нападателят да е търсил тъкмо нея? Не му се струваше така. Извика в главата си всички

възможни сценарии и накрая реши.

Беше се крил достатъчно дълго. От голямата фотожурналистика той бе стигнал до този

ужасен преустроен център, до радостите в Атлантик Сити, до това да загуби всичко. Беше се

преместил в Лос Анджелис, работеше като истински папарак, замеси се в друга бъркотия и се

върна отново тук. Защо? Защо се бе преместил отново на мястото, където бе загубил всичко,

освен ако... освен ако нещо не го теглеше назад. Освен ако нещо не го караше да се върне и

разбере истината.

Каси.

Той попремига, за да отпъди образа й, върна се в колата и потегли към парка. Заведението,

което посещаваше почти всеки ден, беше още отворено.

Рей със сигурност не можеше да изрече с думи какво точно го водеше насам. Толкова неща

се бяха променили в него, с изключение на едно – необходимостта му да държи фотоапарата

си в ръце. Много неща изграждат фотографа, но в неговия случай ставаше дума за

необходимост и тя бе много повече от желание. В действителност той не виждаше, нито

възпроизвеждаше нещо, докато не го фотографира. Виждаше целия свят през обектива. За

повечето хора онова, което не можеха да видят, чуят, помиришат или вкусят – то не

съществуваше. За него нещата стояха тъкмо обратно – нищо не бе реално, докато той не го