Харлан Коубън - Остани

– Още само петнайсет минути, става ли?

– Не. Лягаш си точно в десет. А вече е почти десет и четвърт.

– Джен има нужда от помощ за домашното си.

Меган се начумери.

– На фейсбука си ли?

– Само петнайсет минути, бе, мамо. И край.

Но никога нямаше да са само петнайсет минути; след петнайсет минути лампите още щяха

да светят, Кайли щеше да е още на компютъра, Меган отново трябваше да става, за да я

накара да си легне.

– Не. Веднага.

– Но...

– Искаш ли да се обоснова?

– Господи, какъв ти е проблемът? Петнайсет минути!

– ВЕДНАГА!

– Защо крещиш? Непрекъснато ми крещиш.

И така нататък. Меган си помисли за Лорейн, за посещението й, за това, че не бе създадена

за деца, и за една от онези майки на ъгловата маса в кафенето на „Старбъкс“, за това как

миналото ти винаги те преследва, и хубавото, и лошото, как го опаковаш в кутии и го

складираш в някой килер, като си мислиш, че ще е като останалите кутии, складирани в

дома ти – нещо, което пазиш, ала никога не отваряш – и един ден, когато реалността те

притисне отвсякъде, влизаш в килера и отново го отваряш.

Когато Меган се върна в спалнята, Дейв вече спеше, телевизорът работеше, а

дистанционното беше в ръката му. Той лежеше по гръб. Бе съблякъл ризата си, гърдите му се

повдигаха и спадаха с леко хъркане.

Меган спря за миг и го загледа. Той беше едър мъж, все още във форма, ала годините си

бяха казали думата. Косата му оредяваше.

Шията му бе поувиснала. Стойката му не бе както преди.

Работеше твърде много. Всеки ден през седмицата той се събуждаше в шест и половина,

слагаше си костюм и вратовръзка и потегляше с колата към шестетажния си ъглов офис в

Джързи Сити. Работеше като адвокат и пътуваше повече, отколкото трябва. Изглежда,

харесваше доста работата си, ала живееше само за миговете, когато ще се прибере у дома при

семейството си. Дейв обичаше да се грижи за децата си, да ги гледа на мачовете им и

държеше да се представят добре на състезанията. Харесваше му да си бъбри с останалите

родители около игрището и да посръбва бира с момчетата от Американския легион, както и

да участва във футболната лига на своя старец, а рано сутрин да изиграе един рунд голф в

клуба.

Щастлива ли си?

Никога не си бе задавала този въпрос. Всъщност как щеше да отговори? Сега усети, че й се

появи желание да отговори. Щастлив ли беше той?

Тя го криеше от него. Може би и той правеше същото. През последните шестнайсет години

тя бе спала с този мъж и само с него, а го бе лъгала още от първия ден. Дали сега това щеше

да има значение? Дали истината щеше да промени нещо? Той не знаеше нищо за миналото й,

макар да я познаваше по-добре от всеки друг.

Меган се приближи до леглото още малко, внимателно взе дистанционното от ръката му и

изключи телевизора. Дейв се размърда и се обърна на една страна. В повечето случаи той

спеше свит като в майчината утроба. Тя се намести на леглото до него и се сви във формата

на лъжица. Тялото му бе топло. Тя мушна носа си в гърба му. Харесваше й ароматът му.

Когато Меган надничаше в бъдещето си, когато се виждаше стара, да живее във Флорида

или в някой старчески дом, или пък където и да й е отредено да свърши дните си, Меган

знаеше, че ще бъде точно с този човек. Не можеше да си представи нищо друго. Тя обичаше

Дейв. Беше си устроила живота с него и го обичаше – нима трябваше да се чувства зле от

факта, че от време на време иска нещо повече или нещо по-различно?

Това не бе правилно. Въпросът беше защо бе неправилно.

Тя сложи ръка на бедрото му. Знаеше, че може да приплъзне пръсти под ластика, знаеше

как точно ще реагира той, как леко ще простене в съня си. Тя се усмихна при тази мисъл, но

по някаква причина реши да не го прави. Мислите й се зареяха назад във времето, когато

посети „Ла Крим“. Беше прекрасно да влезе вътре, даусети атмосферата там.