Харлан Коубън - Остани

останалите. Той подаде фотографиите на Руди.

– Познаваш ли някого от тези мъже?

– Заподозрени ли са?

Брум начумерено отмина въпроса.

– Познаваш ли ги, да, или не?

– Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. – Руди разхвърля снимките на бюрото.

– Не знам. Този ми изглежда познат.

Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години.

– Откъде го познаваш?

Свиване на рамене.

– Как се казва?

– Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде.

Може да съм го виждал преди години.

– Преди осем години, а?

– Не знам, може би, защо?

– Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти

трябва.

– По дяволите, аз самият не знам за какво.

Брум бе проверил всички случаи. Засега – а бе още рано – единственият случай, придружен

с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила

тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето

полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки,

които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън

трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с

екзотична танцьорка.

Само едно ченге – едно, вероятно, доста тъпо ченге – не бе повярвало на това твърдение.

– Нещо друго? – попита Руди.

Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно

да спре.

– Какво има? – попита Руди.

Брум посочи нагоре.

– Охранителни камери?

– Разбира се. В случай, че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този

човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той

твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък, че е жертва на измама и други

такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно.

Брум се усмихна.

– И?

– И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал

партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на

съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те

работеха усърдно онази нощ.

– Колко време, преди да го презапишеш?

– Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не

презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре.

– Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от

миналата година.

Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и

принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто

я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фотофайлът можеше да

покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие.

Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци.

Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с

печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли

към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън.

Видението с кръвта отново се появи пред очите му.

Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него.

Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най-

важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да

произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в

пощенската кутия и потегли.

6

Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо

прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи,