Харлан Коубън - Остани

включи двигателя.

Странно, помисли си той. Днес е годишнината от появата на онова кърваво петно, а той

проля цял тон кръв от своята собствена. За малко да се усмихне на съвпадението.

Щом потегли, усмивката започна да слиза от лицето му.

Съвпадение. Аха, просто съвпадение. Дори не е чак толкова голямо, като си помислиш.

Нощта на пролятата кръв беше преди седемнайсет години – днес едва ли е сребърната му

годишнина, нищо подобно. И преди го бяха ограбвали. Миналата година пияният Рей бе

претарашен в два след полунощ, когато излезе от един стриптийз бар. Слабоумникът бе

откраднал портфейла му и бе изчезнал с общо седем долара и картата му за намаление.

И все пак.

Той намери местенце на улицата пред една от къщите, която Рей наричаше свой „дом“.

Държеше апартамент под наем в сутерена. Къщата бе собственост на Амир Балок,

пакистански имигрант, който живееше в нея с жена си и четирите си доста шумни деца.

Да предположим за миг, само за част от секундата, че това не бе съвпадение.

Рей се измъкна от автомобила. Главата му тежеше. Утре щеше да е още по-зле. Той слезе

надолу по стълбите покрай кофите за боклук и пъхна ключа в ключалката на вратата към

сутерена. Напрегна парещия си от болка мозък и се опита да направи някаква връзка – най-

малката, най-слабата, най-незначителната дори – между онази трагична нощ преди

седемнайсет години и днешното нападение.

Не успя.

Днешното нападение бе чисто и просто свързано с обир. Цапардосваш човека по главата с

бата за бейзбол, грабваш му фотоапарата и дим да те няма.

Само че – е, нима няма да му вземеш и портфейла, освен ако не си същият, който събори

Рей и го обра, за да види, че в портфейла му има само седем долара? По дяволите, може пък

тъкмо в това да е съвпадението.

Забрави за датата и за годишнината. Може би нападателят е бил същият онзи крадец,

който го бе обрал преди година.

Господи, но в това нямаше никакъв смисъл. Къде, по дяволите, бе този викодин?

Той включи телевизора и се запъти към банята.

Щом отвори домашната аптечка, в мивката изпадаха десетина шишенца и какво ли още не.

Той бръкна с ръка в купчината и напипа шишенцето с викодин. Поне се надяваше вътре да

има таблетки от обезболяващото. Беше ги купил на черно от един човек, който твърдеше, че

ги е внесъл тайно от Канада. Рей знаеше само, че това са „Витамините на Флинтстоун“.

Предаваха местните новини, показваха избухнал пожар и питаха съседите какво мислят за

пожара, тъй като подобни въпроси винаги ни позволяват да проникнем в същността на

нещата. Мобилният му телефон звънна. На екранчето се появи номерът на Фестър.

– Какво е станало? – попита Рей, като се отпусна на дивана.

– Звучиш ми ужасно.

– Нападнаха ме на излизане от празненството на Айра.

– Наистина ли?

– Аха. Удариха ме по главата с бата за бейзбол.

– Взеха ли ти нещо?

– Фотоапарата ми.

– Чакай, чакай, значи днешните снимки ги няма, така ли?

– Не, не, не се тревожи – отвърна Рей. – Добре съм, наистина.

– Умирам от притеснение. Страхувам се за снимките. Успокой ме.

– У мен са – каза Рей.

– Как така?

Главата го болеше твърде много, за да тръгне да обяснява, пък и викодинът бе започнал да

го отнася в света на сънищата.

– Не се притеснявай за тях. На сигурно място са.

Преди няколко години, когато се учеше за „истински“ папарак, Рей бе направил някои

чудесни компрометиращи фотографии на много известен актьор, заловен да изневерява на

своя приятел с – поемете си дъх... – с жена. Телохранителят на актьора насилствено бе взел

фотоапарата на Рей, както и прилежащата му карта. Оттогава Рей носеше специално

устройство върху фотоапарата си – нещо подобно на онова, което повечето хора поставят на

видеотелефоните си и което автоматично изпраща снимките до имейлите им на всеки десет

минути.