Харлан Коубън - Остани

Айра, който празнуваше своя бар мицва, се задвижи в бавен каданс в блясъка на

светкавицата.

– Паразити! – изписка момчето.

Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско.

Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не!

„Охранителят“ на Айра – огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър – избута

Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от

необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги

вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и

собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“ и наименованието на

фирмата му напълно отговаряше на дейността й. Рей не дебнеше знаменитостите с

надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както

правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията

– предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за

това. С една дума, клиенти с изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше

нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно

да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост

със собствения си изключителен папарак“.

Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното

Божие благоволение.

Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата – два часа с трима

папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни

материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш

беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир. МегаПакетът излизаше и с подарък

– дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с

поръчаното заглавие най-отгоре.

Цената на МегаПакета?

Четири хиляди долара.

Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше.

Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед

към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква „Н“ на думата

„несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно.

Рей погледна часовника си.

– По дяволите – изруга той.

– Какво?

– Остават ни петнайсет минути по часовник.

Колегите му – и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта –

изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната

част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд

Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад,

бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и

огледала, слонова кост и дърворезба, както и голямо количество ослепително златна

мазилка.

Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го

прогони.

Събитието изискваше от гостите да са с фракове.

Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително

разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините

си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки.

Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им.

Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да

окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на

телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна

микрофона и каза:

– Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и

превръщането в истински мъж на единствения сред нас... Айра Едълстийн!