Джилиан Хофман: Невръстни красавици

Ха-ха. Брат й можеше да изгледа „Тексаско клане с автоматична резачка“ и „Резачка IV“ от край до край, но откакто ураганът Уилма отнесе прозореца на стаята му преди две години, му стигаха пет минути с метеорологичната прогноза, за да се гипсира от страх. Предупреждението за времето сигурно беше прекъснало анимационния филм.

— Май е по-добре да изчакаме да отмине — каза той с разширени от страх очи.

Госпожа Рос хапеше устната си и гледаше ту него, ту нея. Явно торнадата не я притесняваха особено. Искаше си телевизора. _Опра_ я зовеше.

— Не изперквай. Даже още не вали — успокои го Лейни.

— Не зная… Казват, че торнадата вдигали шум като влак.

— Трябва да тръгваме, Брад. Хайде. — Тя погледна към госпожа Рос. — Не може да останем тук.

Госпожа Рос вдигна рамене.

— Не знам… — промърмори той отново.

— Виж, ще се надбягваме до къщи, преди да е заваляло. Аз ще те надбягам.

Брадли погледна над рамото й. Чу се пореден тътен на бурята и устната му затрепери.

Лейни въздъхна. Гледката на иначе напълно гадния й брат, който е истеризирал от уплаха, трябваше да я накара да се усмихне, но всъщност предизвика у нея точно обратната реакция. Дожаля й за хлапето. Той изглеждаше ужасен.

— Може да ме държиш за ръката, Брад — прошепна му тя, като клекна и го погледна в очите. — Няма нищо страшно. Обещавам. Но трябва да тръгваме, и то _веднага_.

Тъкмо завиваха на бегом при ъгъла на Четирийсет и трета улица и Сто и четиринайсет Терас, хванати за ръце, когато Господ отвъртя крана. И гръмотевиците. Оглушителен гръм, който изтрещя сякаш досами главите им, включи три автомобилни аларми. Когато след три пресечки най-сетне успяха да си влязат вкъщи, бяха мокри до кости, което накара вече напълно ошашавения Брадли да се изхили кратко.

Тя остана да чака пред вратата му, докато той се преоблече в сухи дрехи, след което го заведе в дневната, пусна щорите и пъхна диска с „Резиденция на злото“ в неговия плейстейшън. Видеоиграта означаваше край на заплахата от буря, а писъците на жертвите на зомбитата се погрижиха за гръмотевиците. Тя го наблюдаваше от кухнята, докато дъждовният облак премина и небето се проясни. В момента Брадли беше по-загрижен да не бъде открит от канибал в гардероба, отколкото от торнадото, заплашващо да отнесе семейното им жилище. След двайсет минути, когато бурята отшумя, той пак си беше същият, а тя престана да се тревожи. Не остана много време.

Докато той подскачаше на дивана по пижама на Спайдърмен и трепеше зомбита наляво и надясно, тя тихо се измъкна от дневната и пое по коридора към стаята си.

После заключи след себе си и пусна компютъра.

4

Още преди да е загрял, компютърът изломоти напевно мелодията за моментно съобщение. Тя кликна върху светещия оранжев клавиш, докато сменяше мокрите си дрехи.

„ЕлКапитан казва: онлайн ли си?“

Сякаш знаеше, че тя е там. Все едно, че усещаше присъствието й. Беше толкова яко!

„ЛейнБрейн казва: здрасти, тъкмо се канех да ти пиша.

ЕлКапитан казва: кво става?

ЛейнБрейн казва: опитах се да надбягам дъжда и загубих.

ЛейнБрейн казва: обичам бурите, но навън е гадно.

ЕлКапитан казва: значи ли, че си мокра до кости?

ЛейнБрейн казва: почти.

ЕлКапитан казва: иииих. Харесвам.

ЛейнБрейн казва: суша си косата.

ЕлКапитан казва: кво стана по математика?

ЛейнБрейн казва: не питай.

ЕлКапитан казва: няма да си първата издънила се по алгебра.

ЛейнБрейн казва: не се издъних. Тройка.

ЕлКапитан казва: (::[]::)“

Лейни се усмихна.

„ЛейнБрейн казва: мерси за съчувствието.

ЕлКапитан казва: знам кво е. МРАЗЕХ тригото. Имам четворка.

ЛейнБрейн казва: ще ме скалпират. наказана завинаги.

ЕлКапитан казва: много зле. Харесвам косата ти :-)

ЕлКапитан казва: и хубавата ти глава“

Тя се изчерви, поглаждайки разсеяно кичур влажна коса, измъкнал се от хавлиения й тюрбан. С него се разговаряше толкова лесно.

„ЕлКапитан казва: трябва да те видя“

Лейни се опули срещу екрана. Това изобщо не го беше очаквала.

„ЕлКапитан казва: петък вечер става ли? Гледа ли ти се Зомбиленд?

ЕлКапитан казва: може някъде да хапнем“

Мили боже! Той я канеше да се видят. Чакай — _това среща ли беше_? Тя се озърна в стаята, сякаш очакваше някой да потвърди онова, което току-що видя и изтълкува съвсем правилно. Къде, по дяволите, беше Моли, когато най-много й трябваше? Разбира се, че й определяше среща… Филмите означаваха среща. Храненето също. Филми плюс храна определено означаваха среща. _Истинска_ среща. Току-що я бяха поканили на среща! Изведнъж пълната радост, която я накара да заподскача из стаята, квичейки като прасенце, спря така внезапно, както се бе появила, отстъпвайки място на ледена, реалистична паника. Какви ги върши тя? Няма начин майка й да я пусне. Никакъв шибан начин. Особено ако разбере, че Зак е седемнайсетгодишен. Тя загриза нокътя си. Мамка му! Не искаше да му отказва. Ами ако не я покани пак?