Джилиан Хофман: Невръстни красавици

„ЕлКапитан казва: ехо?

ЛейнБрейн казва: хммм… определено ми се гледа.

ЕлКапитан казва: майка ти ще се навие ли?

ЛейнБрейн казва: не знам. Особено след днес.

ЕлКапитан казва: тогава не й казвай“

Лейни зяпна компютъра, сякаш беше жив и я наблюдаваше през мигащия курсор. Стомахът й се сви едновременно от притеснение и вълнение.

„ЕлКапитан казва: като не знаеш нещо, не те боли“

Тя се озърна в празната стая. Почувства странен гъдел в гърлото си — сякаш нещо бе заседнало там и не искаше да се махне. Това _можеше_ да свърши работа. _Можеше_ да каже на майка си, че отива на кино с новото момиче Кари. Не че тя ще вземе да го проверява. Лиза беше проблемното дете, не Лейни. Щеше да има едно: „Добре ли прекара?“. И никакви други въпроси. Така беше винаги.

„ЛейнБрейн казва: само че не мога да закъснявам много.

ЕлКапитан казва: ще се прибереш до 10. имам тренировка в 8.

ЕлКапитан казва: това е сутринта!!!“

Лейни задъвка устната си. В главата й се боричкаха противоречиви мисли. Как да постъпи!

„ЕлКапитан казва: още ли си там?

ЛейнБрейн казва: хммм… мисля.

ЕлКапитан казва: ще те взема от гимназия КС*. Играли сме с тях преди. Остани след часовете и ме чакай в 5,30 отзад на паркинга до бейзболното игрище. Ще бъда в черно беемве.

[* Корал Спрингс. — Б.пр.]

ЛейнБрейн казва: 5,30?

ЕлКапитан казва: не мога да взема колата докато татко не се прибере. Имам доста път до КС“

Правилно. Зак живееше в Джупитър, което според картата в интернет беше на около час разстояние. _Той щеше да кара цял час само за да я види…_ Лейни си пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше бясно. Никога преди не бе правила нищо непозволено. Като изключим снимката, никога не бе престъпвала правилата. Но майка й щеше да каже „не“ просто по навик и защото си имаше своите тъпи измислени правила за това на колко години какво е позволено. На дванайсет — грим, на тринайсет — групови срещи, на петнайсет — срещи с кола. Рефлекторна реакция заради сбъркания пубертет на Лиза. Ако не отиде в петък, кога изобщо ще се види със Зак? Никога, ето кога.

„ЛейнБрейн казва: ок. звучи забавно.

ЕлКапитан казва: яко. не се издавай. Не искам майка и втори баща да се шашкат. Ще намерим кино до вас, където го дават.

ЛейнБрейн казва: ок.

ЕлКапитан казва: нямам търпение да те видя най-после.

ЛейнБрейн казва: аз също“

Тя се облегна на стола. Умът й препускаше. Не само трябваше да измисли как да стигне до гимназия „Корал Спрингс“ в другия край на града — където никога не бе стъпвала — ами и в какъв вид да се появи пред него, че да отговаря на представата му. При което се вледени от връхлетялата я мисъл, която накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

Ами ако не се получи? Ако той я усети и отгатне, че е само на тринайсет? Как щеше да реагира? Компютърът пропя.

„ЕлКапитан казва: нямай грижа, с мен си в безопасност“

Тя се усмихна. Сякаш четеше мислите й. Отново.

„ЕлКапитан казва: не съм психо :-)“

5

Когато в петък следобед би последният звънец, прогимназията „Соуграс“ експлодира като форма с кекс в загрята фурна. Десетки тела се изсипаха едновременно от всички врати — надпреварваха се да стигнат до училищния автобус, маршрутките, да отключат велосипедите си или да се срещнат с приятели на път към къщи. За домашните, контролните и проектите имаше време — цели три дни. В продължение на половин час в училищния двор цареше оглушителна суматоха.

После всичко утихна.

Стъпила нестабилно на пръсти върху сушилнята за ръце в момичешката тоалетна, Лейни наблюдаваше през затвореното прозорче как последният жълт автобус напуска кръговото кръстовище и възбудените писъци на десетки гласове бавно затихват. Изоставеният училищен двор беше осеян със смачкани хартии и празни торбички от закуски, които се търкаляха през паркинга и футболното игрище. В петък в „Соуграс“ нямаше следучилищни занимания, клубни събирания или заседания. Дори учителите напускаха след последния звънец. В момента коридорите бяха безлюдни, както и паркингът.

Лейни изпусна дъха, който сдържаше през целия ден, даже през цялата седмица, и слезе от сушилнята, а после грабна чантата си от неработещата тоалетна кабина, където се бе крила след биенето на звънеца. Автобусът й отдавна бе заминал, сега беше с крачка по-близо до осъществяване на намерението си. Погледна мобилния си телефон — часът беше 4,10. Имаше време, но не чак толкова много, понеже трябваше да се гримира, преоблече и да хване автобуса в 5,10 от Сампъл Роуд, който щеше да я откара до гимназията „Корал Спрингс“. После трябваше да намери паркинга до бейзболното игрище. Да нямаш много време е добре, каза си тя, когато стомахът започна отново да я присвива. Не искаше да й остане време да мисли какво прави и защо не трябва да го прави, тъй като знаеше, че ще я хване шубе. Това беше една от причините да не сподели с абсолютно никого за днешната среща със Зак. Дори и с Моли. Не искаше никой да я разубеждава. Другата причина беше по-скоро като предпазна мярка. Ако, не дай си боже, Зак не се появи — да речем, че примерно й върже тенекия — тогава никой нямаше да знае за това и тя нямаше да се чувства като пълна идиотка до края на живота си всеки път, когато се срещаше с приятелките си. _Помните ли първата среща на Лейни? Нее!_