Джилиан Хофман - Невръстни красавици

Боби се извърна и погледна през прозореца. Дори на Бъдни вечер трафикът беше блокиран докъдето поглед стигаше. Пътната полиция беше там, но в намален състав — само двама-трима полицаи, които седяха в камион на градското строителство и пиеха кафе. Всичко изглеждаше и звучеше точно по същия начин, както го видя последния път през същия прозорец — дори с коледните елхи на някои закъснели купувачи, закрепени на покривите на колите им — но и този път целият свят, видян през очите на Боби, се беше променил напълно.

_Добра новина, че не е било твоето хлапе._

Ала добра новина ли беше всъщност? Боби погледна към снимката на дъщеря си, закрепена на видно място върху корковото табло с изчезнали в кабинета му. Макар да беше вярно, че не се налагаше да погребе дете, той вече разбираше тяхната огромна болка. Бе погребал мислено два пъти своята дъщеря през последните пет седмици само за да открие, че не е била тя. Само за да открие, че няма ни най-малка представа къде може да е. Оставен да се пита отново и отново какви ли ужасни неща са се случили с нея. Дали се дрогира? Дали е мъртва? Дали е станала проститутка? За него нямаше лек. Изобщо. И макар да беше благодарен, задето зъбните статуси доказваха, че дъщеря му не е мъртва, животът му продължаваше да тече в ужасяващо емоционално чистилище, защото тези отливки не доказваха, че все още е жива. Или че е здрава. Или щастлива. Че не е изплашена. Той щеше да остане в това състояние завинаги — отлагайки ваканциите, пътуванията из страната с Лу Ан — и щеше да се пита, да чака, да се надява, да се страхува, докато положат и неговото тяло в ковчега.

Очите му обходиха цялото табло. Беше препълнено с толкова снимки на млади, хубави лица. А знаеше, че докато бе отсъствал цял месец, се бяха натрупали нови. Още деца, взели решението да избягат от нещо лошо. Или да избягат при нещо лошо. Младежи, които не искаха да се борят повече. Или не можеха да се преборят. Откри снимката на Шели Лонго на таблото и я отлепи със замах.

Имаше още снимки за сваляне.

Кучетата, пуснати да търсят заровени тела в тръстиковите поля зад къщата в Шугърланд, бяха надушили следи. Дотук бяха намерени скелетните останки на три човешки същества. А имаха да претърсват още много акри земя. Първата идентифицирана беше красивата Ива Уокет, която е искала да стане балерина още на пет годинки. Колко ли още родители щяха да получат телефонното обаждане, което са очаквали с ужас, откакто детето им не се е върнало повече вкъщи? От момента, в който за пръв път са поели в ръцете си своето скъпоценно бебе, молейки се на Господ да го пази винаги?

И още по-лошо — колко ли родители въобще не се интересуваха?

Телефонът на бюрото му иззвъня, пропъждайки мислите му.

— Дийс.

— Някой иска да говори с теб — съобщи Кики. — Ще я свържа. Идваш ли на партито? Направила съм торта добуш.

— Охо, не е за изпускане. Сложи ли й ром?

— И още питаш. Сложих, естествено, много ром.

— Слизам след секунда.

Телефонната линия прещрака.

— Дийс.

— Тате?

Сякаш нещо изсмука въздуха от стаята.

— Тате, ти ли си? — повтори тъничкият гласец, който той позна мигновено.

— Катрин? Кейти? — успя да произнесе той. — Ти ли си това? Мили боже, ти ли си наистина?

Приседна на стола. Зави му се свят.

— Аз съм, тате. Аз съм. — Тя плачеше.

— Христе боже… Кейти, къде си? Къде беше?

— Аз съм на една автобусна спирка в Ню Орлиънс, но нямам пари…

— Мога да ти пратя пари. Мога да ти дам пари. Кажи ми къде си? Добре ли си? Ранена ли си?

— Аз… аз… аз те видях по новините, тате. Видях те по телевизията. Много бях зле, наистина, тате. Така обърках всичко.

Той затвори очи.

— Всичко е наред, Катрин. Всичко е наред. Ще оправим нещата.

— Липсваш ми ти и мама… Липсвате ми, само че аз оплесках всичко. Върших разни лоши неща…

— Ние те обичаме, Катрин. Мама и аз те обичаме толкова много. Каквото и да си направила, ще го оправим. — Беше му трудно да говори.

По лицето му течаха сълзи.

— Много искам да се върна у дома. Моля ти се, тате, мога ли да се върна у дома?

— Боже мой, да, можеш да се върнеш, разбира се. Винаги можеш да се върнеш у дома, Кейти. Винаги можеш да се върнеш у дома.

Боби затвори очи и отново прошепна „благодаря“ към небето.

Тази година Коледата бе подранила.