Джилиан Хофман - Невръстни красавици

Боби напипваше пътя си по стената през слабо осветената димна завеса, навеждайки главата си, докато се придвижваше напред, защото височината на тавана намаляваше. Имаше твърде много странични проходи и безчет завои. Колко ли помещения се побираха тук?

Тогава чу писъка, който накара сърцето му да спре, докато се придвижваше напред в черния клаустрофобичен лабиринт, молейки се отново да се случи чудо и да се насочи към правилното място.

89

Лейни изпищя.

— Сега вече виждаш ли ме? — попита Изчадието, чиито потни пръсти пълзяха по лицето й, придърпвайки го все повече към своето. — Хубаво ме огледай, защото аз съм очите за слепите и краката за сакатите…

Боби повдигна дулото към тила на Марк Фелдинг.

— Отдръпни се от нея — заповяда той.

Таванът в тясното, прилично на пещера помещение беше много нисък. На някои места падаше под сто и осемдесет сантиметра — там, където подът на горния първи етаж се беше слегнал и пропаднал.

— Или ще направиш какво? — чу той овладяния, но възбуден отговор.

— Няма да го кажа втори път.

— Не бъди толкова сигурен. Защото ще искаш да узнаеш какво съм направил с дъщеря ти.

Боби наведе дулото и изстреля единичен куршум в рамото на Фелдинг в миг на неудържима ярост. Репортерът изкрещя от болка и изненада при разкъсването на мускула и костта. Той падна по гръб и се затъркаля от болка в пръстта, сграбчил кървящата си ръка.

— Не, няма — отвърна Боби.

Малката фигурка на пода държеше ръцете си над главата и крещеше. Фелдинг опита да се изправи, но Боби го блъсна в стената и застана между репортера и момичето. Метални окови издрънчаха като верижни камбани. Фелдинг удари главата си в ниска греда с тъп звук.

— Стой долу — нареди Боби на Лейни. — И покрий главата си с ръце.

После отново насочи вниманието си към звяра до стената.

— Къде е тя?

Фелдинг изквича.

Боби отново повдигна глока и изстреля нов куршум в другото рамо на Фелдинг.

— Казах ти, няма да питам повторно.

Репортерът се замята като риба на сухо, виейки от болка, като се оттласкваше от стената, при което удряше главата си в гредата.

— Шибай се! Шибай се! Шибай се! — изпищя той.

Воят на сирените се приближаваше скоростно. Пожарната най-сетне пристигаше.

— Къде е дъщеря ми? — попита настойчиво Боби.

— Искаш да кажеш скъпото съкровище Кейти? — изкиска се Фелдинг, срутвайки се до стената, с тяло, опасано във вериги. — Малката дъщеричка, която така и не заведе вкъщи, нали, татенце?

Боби стреля отново. Този път отнесе коляното.

— Не ми останаха части на тялото. Къде е тя?

— Той я отведе! — извика Лейни с тънък разтреперан глас. — Той отведе Кейти!

Дървените стени над главите им внезапно изскърцаха с мощно стенание, последвано от гръмотевичен трясък. Покривът току-що се беше срутил. Единичните крушки по тавана, които хвърляха мъждива светлина в лабиринта от тунели в зимника, примигнаха и изгаснаха. Възцари се непрогледен мрак.

— Задай ми друг въпрос — изкряка Фелдинг в тъмнината.

Боби чуваше как се мята и гърчи на пода.

— Каквото искаш. Питай каквото искаш. Давай! Питай ме!

— Хайде стани! Да тръгваме, миличка! — Боби върна глока в кобура, пресегна се надолу и вдигна слабото телце в ръцете си.

Тя обви ръце около шията му в здрава хватка и зарови лице в гърдите му.

— Аз съм Лейни — произнесе тя тихо.

— Знам, защото те търсех — отвърна й Боби.

— Май не ти остава време, суперспециален агент Дийс — изломоти Фелдинг в мрака.

— Все още имам — отговори Боби, напипвайки пътя си обратно по стената; сети се да наведе глава, когато навлезе в тунела, висок метър и двайсет, който отвеждаше към тайната врата и подвижната стълба. — Но твоето изтича.

Подметна през гръб:

— Добре дошъл в ада. Надявам се да ти бъде достатъчно горещо.

90

Искаше му се да се върне. Искаше му се да претърси всеки сантиметър от разклонения плесенясал зимник, който Фелдинг беше превърнал в затвор. Знаеше, че има още помещения, още тайни, още жертви. Но нямаше повече време.

Когато стената свърши, той се пресегна към стълбата и с Лейни на ръце се заизкачва по нея към килера. През квадратния отвор на пода успя да види, че все още имаше кухня. Вторият етаж не се беше срутил върху първия. Разполагаха само със секунди.

Помогна на Лейни да се измъкне първа.

— Бягай при прозореца! Бързай! — изкрещя той.

Не можеше да диша.

— Не виждам! — изпищя Лейни.

И той не виждаше нищо. Димът беше черен, а топлината изгаряща. Изкачи се след нея и грабна ръката й в своята. Бутна я на земята.