Джилиан Хофман - Невръстни красавици

Боби пристъпи предпазливо. Успя да различи млечнобяла ръка върху страничната облегалка. Върхът на мокасин върху килима. С насочен пред себе си пистолет се приближи до креслото.

В него като приветствие на привидение от Къщата на духовете седеше Марк Фелдинг с костюм и вратовръзка, с провесена на врата му журналистическа карта от Канал Шест и Библия в скута. Върху Библията лежеше пистолет. Облеченият в ръкавица пръст на Фелдинг беше все още на спусъка.

Не виждаше лицето му.

Шибаният страхливец се измъкна прекалено лесно, помисли си Боби с омерзение и ритна крака на мръсника, за да се увери, че е мъртъв. Тялото се килна напред.

Подмина останките на Фелдинг и се вмъкна в огромната кухня. Предлаганите легло и закуска предполагаха допълнително помещение за хранителни припаси, реши той. Може би изба за зеленчуци или винарска изба. Или килер за провизии. Имаше време само за едно предположение и се спря на последното. Огънят вероятно беше стигнал тавана. В този момент помисли за дъщеря си.

_— Виж, тате, ти си известен! Ти си герой!_

_— Но дали съм твоят герой, Кит-Кат?_

_— Винаги, тате…_

Надяваше се заради нея да е направил правилния избор.

До хладилника имаше врата. Той се спусна към нея и я отвори със замах.

Беше килер. Все още пълен с тонове тенекиени консерви и буркани, пълни с нещо, което се надяваше да са стари плодове, останали неизхвърлени с години. Проклятие. Той се озърна с отчаяние из кухнята. Къде може да е вратата към зимника?

— Полиция! Полицията е! — викна отново, обикаляйки из стаята като животно в клетка.

Не оставаше почти никакво време.

— Има ли някой тук? Илейн Емерсън? Лейни? Кейти? Кейти, тук ли си? Чува ли ме някой? Има ли някой? Проклятие! Отговорете ми де! — замоли се той.

И за негова изненада някой му отговори.

86

— _Полиция! Полицията е!_

Гласът се чуваше съвсем слабо. Но се приближаваше.

— _Обадете се, ако ме чувате!_

Почти едновременно, чувайки гласа, Лейни надуши дима. Мирисът също беше много слаб, но се засилваше.

Над главата й трополяха стъпки и Лейни се разтрепери. Буквално беше парализирана от вледеняващ страх, който скова тялото й в тъмния ъгъл. Помисли за онзи момент, когато с Кейти бяха убедени, че ги спасяват, а всъщност Изчадието се бе завърнало след дълго отсъствие. След това отведе Кейти. А Лейни даде обещание винаги да бъде послушна, тъй като не искаше да отведе и нея. Независимо колко много желаеше да се прибере у дома, се ужасяваше от мисълта да напусне с писъци като Кейти.

— _Полиция!_

Сигурно беше номер. Някакъв тест, нищо друго. Изчадието проверяваше дали ще бъде добра. Дали ще удържи на думата си. Това е.

Но пък имаше дим. Определено беше дим, при това не от цигари. Нито от изгорени листа. Това беше тежък, задушлив дим, като онзи на Великден, когато брат й беше подпалил ръкавицата за фурната. Не беше нетърпим, но определено съществуваше.

Ръцете й се стрелнаха към превързаните й очи. Какво трябваше да направи? Ако наистина беше полицията и тя не им се обади?

В съзнанието си чу гласа на Кейти. Думите й звучаха толкова високо и ясно, колкото когато ги произнесе възбудено преди месеци, седмици или дни.

_Може някой да е дошъл да ни спаси! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме!_

Лейни опипа плътната лепенка. Паниката й растеше. Ами ако димът беше опасен? Ако имаше пожар? По-лошо от умирането от глад беше да изгори жива…

Тя се премести до вратата и прилепи ръка до нея, за да провери дали е гореща, както ги беше учил пожарникарят, който ги посети в пети клас. Не беше гореща. Но не можеше да сбърка мириса на дим. Тя положи глава на пода до процепа под вратата и вдиша. Определено се промъкваше под вратата.

_Викай! Викай с мен, Лейни!_

— Тук съм… — извика Лейни, без да смее да повиши глас.

Затаи дъх и се ослуша за дишането на Изчадието пред вратата, доволно от коварството си. Стегна се в очакване вратата да се отвори.

Но тя не се отвори. Не се чу и гадният му кикот.

_Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Няма да ни открият, ако не викаме!_

Най-лошото в момента бе да извърши половинчата глупост. Или ще бъде хваната и наказана и бездруго, или никога нямаше да бъде намерена. „Не можеш да плуваш и да не се намокриш — обичаше да казва баба й. — Гмуркай се и го направи както трябва!“

— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя тя с всичка сила, както не беше викала досега. — Под земята съм! Тук долу!