Джилиан Хофман - Невръстни красавици

— Полицията е! Обадете се, ако ме чувате! Полиция!

Старата викторианска дървена конструкция беше като кутия с подпалки. Боби знаеше, че не след дълго всичко ще пламне. Може би ще успее да овладее пожара сам. Или поне ще спечели малко време преди пристигането на пожарните коли, които само един господ знае от колко мили ще пристигнат. Втурна се по стълбите.

Пожарът очевидно беше започнал в предна спалня на втория етаж, която вече бе обхваната от пламъци. Ако имаше някой вътре, той или тя вече беше свършил. Вратата бе оставена отворена и пожарът бързо се разпростираше към коридора. Всъщност розовите завеси на цветя от резбования прозорец се бяха подпалили от едната страна и пламъкът пълзеше по стената. Ако огънят достигнеше до тавана в коридора, тежката стара мазилка щеше да бъде пометена като от лавина. Нямаше начин да го потуши. А обхванеше ли стените, щеше да се стрелне към таванските помещения и всичко щеше да рухне за броени минути. Нямаше никакво време.

— Полиция! — изкрещя той отново.

Три други стаи избухнаха в пламъци на горния етаж, но вратите им бяха затворени. Димът беше толкова гъст, че едва виждаше на няколко крачки пред себе си. Той пропълзя на колене до първата затворена врата. Чу издрънчаването на строшено стъкло зад себе си, идващо от предната спалня, последвано от свистенето на огъня, който се разгаряше от нахлулия кислород. Видимостта към етажа под издигащия се дим беше по-добра — поне можеше да се ориентира накъде върви. Трябваше да рискува с надеждата, че Фелдинг или неговият партньор не чакат зад някоя от вратите с автомат „Калашников“ и извратена усмивка. Пресегна се нагоре и отвори вратата със замах, претъркулвайки се светкавично по пода, за да избегне евентуален куршум.

Нямаше никакъв Фелдинг. Нито смъртоносен партньор, дебнещ от засада. Самата спалня обаче беше като декор от филм на ужасите. Въпреки гъстия дим успя да различи дългите вериги, провесени от тавана като полилеи. Към металните крака на леглото бяха закрепени железни окови. Това беше или стая за мъчения, или стая за развлечения на мазохист. Боби провери навсякъде — нямаше тела, нито живи, нито мъртви.

Той изпълзя обратно по коридора до врата номер две, пресегна се нагоре и завъртя топката, молейки се да не попадне на дебнещ от другата страна враг. Отново откри същите зловещи устройства по тавана, плюс стол като от Средновековието с висока облегалка и метални скоби, закрепени към мястото за главата. Върху облегалките за ръце бяха поставени белезници с шипове. Никакви злодеи. Никакви тела.

Третата спалня беше съвсем празна.

— Полиция! — извика той и запълзя обратно по коридора към стълбите. — Викайте, ако сте тук!

И точно като във филм, направляван от опитен режисьор, Боби получи отговор според сценария — разнесе се оглушителен, несъмнен изстрел на оръжие.

85

_Откъде дойде изстрелът? Къде се е скрил, по дяволите? В него ли се целеше?_

Боби въртеше глава във всички посоки. Сред гъстия дим загуби опора и почти пропадна надолу по стълбите във входното помещение. Бързо се окопити, стискайки здраво глока в ръката си, която пулсираше. Примижа поради все по-тежкия дим на първия етаж, оглеждайки се едновременно във всички посоки.

_Къде, по дяволите, беше той?_

Нямаше време да обмисля стратегии. Нямаше време да се тревожи за себе си. Когато огънят стигне тавана, покривът вероятно ще се срути. Пластовете на къщата ще пропаднат етаж по етаж. Позабърса смъдящите си от пушека очи.

_Мисли, Боби, мисли. Къде може да ги държи? Къде могат да се намират те, по дяволите?_

Сети се за ръцете на неизвестната — за пръстта, която се беше набила толкова силно под ноктите, че беше издълбала кожата й. Беше ровила с нокти изход от гробницата си…

„Добре дошли в Бел Глейд!

Неговата земя е неговото богатство!“

Долу.

Подземие.

Но във Флорида няма подземия, нали? Има плитки мазета. Къде може да е избата, мамка му?

Той застана прав до стената, обгърна я с ръце и взе да се придвижва покрай нея, докато стигна до кръгло преходно помещение. И тук подът беше задръстен от вързопи със стари вестници и кашони с боклуци. Озърташе се във всички посоки за психопат, забулен в гъстия дим. Очите му сълзяха, задавяше се. От преходното помещение премина в нещо, което трябва да е било трапезарията за закуска на гостите на хотела. Няколко малки масички бяха изтикани до отдалечената стена. Върху тях имаше натрупани столове. Огромно червено плюшено кресло „Чипъндейл“ със странични облегалки за главата стоеше обърнато с лице към тъмна камина с дъбова облицовка, а протритият му гръб гледаше към Боби и входа на преддверието. От двете страни на камината бяха изложени на показ стативи с три рисунки. Портрети. Пресъздаващи зловеща смърт в стила на Гейл Сампсън, Розали и Розан Боганес и последните мигове на неизвестната.