Джилиан Хофман - Невръстни красавици

_И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят!_

— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя отново тя, този път блъскайки по вратата с двата юмрука, колкото сила имаше.

Тогава вратата се отвори със замах и тя политна напред в мрака.

87

Просна се по очи на мръсния под. Сви се от страх и отбранително покри главата си с ръце в очакване Изчадието да се изсмее. Или да зашепти. Или да направи нещо ужасно. Но нищо не се случи, абсолютно нищо.

Нямаше Изчадие, но нямаше и полицай. Никакъв спасителен екип. Нямаше никого. Вратата просто се отвори, когато започна да удря по нея. Или някой я беше отключил, или беше разхлабила пантите с блъскането. Или Кейти — където и да се намираше — й подаваше ръка и й изпращаше послание. Последната мисъл я накара да се усмихне.

Мирисът на пушек вече беше много силен. Трябваше да се измъкне оттук. Знаеше го инстинктивно. И нямаше да успее, ако не вижда накъде върви. Вдигна ръце към лицето си и с рязко движение отлепи превръзката и пластмасовите наочници, които той беше залепил за лицето й, защото не слушаше, както я бе предупредила Кейти. Усети как меката и нежна кожа около очите и клепачите й се обелва заедно с превръзките. Болеше, сякаш отлепваха десетки лепенки от най-тежките рани. Но нямаше време за плач. Ако не се спаси оттук, кървящите клепачи щяха да бъдат най-малкият й проблем.

Тя премрежи очи и бавно ги отвори, примигвайки няколко пъти като новородено кутре. Страхливо опипа с пръсти лицето си — имаше клепачи. Това беше хубаво. И макар че можеше да види само неясни сенки, все пак имаше очи. А това беше най-хубавото.

— _Полиция! Полицията е!_

Гласът се беше върнал. И звучеше сякаш точно над главата й.

— _Илейн Емерсън? Лейни?_

— Това съм аз! Аз съм Лейни!

Сълзите й потекоха. Писъците й бяха спаднали до дрезгав шепот.

— Кейти? Кейти, там ли си? Кейти!

Той търсеше и Кейти!

— Има ли някой тук? Чува ли ме някой? Има ли някой?

Тя изтри лице и си пое дълбоко въздух. _Този път не се прецаквай, Лейни!_

— Аз! Чувам ви! Тук съм, долу! Аз съм тук, долу! — извика тя. — Помощ!

Последва кратка пауза, която й се стори като цяла вечност.

— Чувам те! Полицията е! Ние сме тук! Искам да проследя гласа ти. Продължавай да викаш!

— Помогнете, моля ви се! — изпищя Лейни, лазейки на четири крака.

Стигна пипнешком до стена и я последва с ръце. Отнякъде идваше слаба, мъглява светлина.

— Господи! Тук долу има пушек!

После гласът секна. Просто секна.

— Ехо? Още ли сте там? Полицай! Господине! Помогнете ми!

Нямаше отговор.

Тя се разплака.

— Тук долу съм!

Стената свърши. Тя пропълзя през някакъв праг. Нямаше смисъл. Не виждаше нищо, а пушекът изгаряше гърлото й. Тогава ръцете й напипаха чифт обувки и тя се протегна нагоре, напипвайки крака. Прегърна ги здраво с двете ръце.

— Помогнете ми! — изплака тя.

По тялото й се разля облекчение. Не бе изпитвала такава радост от прегръдката на друго същество.

— Моля ви се, помогнете ми! — успя да прошепне тя с глъхнещ глас и изчерпана борбеност.

— Разбира се — отвърна й шепотът. — Разбира се, че ще ти помогна.

Изчадието клекна до нея и погали главата й.

88

Той избута бурканите с провизии на пода и заопипва пътя си към дъното на килера. Боби не беше истински религиозен, но в момента се молеше, докато пръстите му пробваха за отверстие, процеп или някакъв таен проход. Коленичи и заопипва пода. Не оставаше никакво време. Чуваше слабия глас, който викаше някъде отдолу. Молеше за помощ.

— Моля те, Господи, нека да я намеря! — викна той на висок глас. — Не позволявай да свърши по този начин! Не може да свърши така!

Дали беше намеса на Провидението, или чист късмет, че пръстите му го отведоха до вдлъбнатината в пода, не можеше да каже. Но и не го прие за даденост.

— Благодаря ти, Боже… — промълви той, като издърпваше дъската на пода.

Беше тайна врата. Надзърна надолу към непрогледния мрак. Вонята на плесен и гнилоч надвиваше дори лютивия дим. Миришеше на смърт.

— _Още ли сте там? Полицай? Господине?_

Гласът продължаваше да е леко отдалечен, но определено идваше от дъното. Той се смъкна с краката надолу в отвора, без да знае колко е дълбоко и какво го очаква там в тъмнината. Чуваше единствено детския вопъл и това беше достатъчно.

Приземи се на краката си върху твърда пръст, изтърколи се на едната страна и удари рамото си в дървена колона. Намираше се под къщата. До тайния вход на тавана беше подпряна подвижна стълба. Малки оранжеви крушки висяха на електрически кабели, закрепени безразборно към измазани с хоросан стени, които продължаваха да се вият навътре в мрака като лабиринт. Тунели. Някой беше изградил тунели под къщата. Мили боже…