Джилиан Хофман - Невръстни красавици

— Лейни? Добре ли си? — попита Лиза, застанала на прага на стаята с мобилен телефон в ръката и недоволно изражение.

Лейни поклати глава.

— Просто поспи. Ще се оправиш. Няма никой тук. Окей?

Лейни кимна, избърса сълзите си и притисна възглавницата до гърдите си.

Лиза слезе в дневната и отново се прибра в стаята си. Изминаха няколко седмици, откакто цялата драма приключи, и търпението й спрямо страховите пристъпи на малката й сестра беше започнало да се изчерпва. Сума ти гадости се бяха случили и в нейния живот — просто ги приемаш, това е. Не разбираше как Лейни все още не може да го преодолее.

Разбира се, Лиза не беше живяла в подземието.

Майка й продължаваше да работи като телефонен оператор, отговарящ на обаждания, издрапвайки смяна след смяна до един часа сутринта.

— Правя каквото трябва — обясняваше тя на Лейни с въздишка, — за да има храна на масата.

След влизането на Тод в затвора семейството имаше само един източник на доход и тя обичаше да го припомня на всеки, когато си беше вкъщи. Въпреки че Лейни мразеше да остава сама — нейният най-голям ужас — пак беше по-добре майка й да е на работа и вкъщи да са само тя, Брадли и Лиза. Защото когато майка й си беше у дома, постоянно бдеше от всеки ъгъл, във всяка стая, постоянно разпитваше Лейни какво й беше направил „онзи мъж“ и искаше да узнае какво е видяла „долу, в онзи зандан“. Задаваше й въпроси нямало ли е начин да се измъкне, когато не е била завързана, или въобще някакъв начин — като че ли през цялото време мълчаливо обвиняваше Лейни, задето се беше накиснала в тази ужасна каша, преобръщайки живота им напълно и безвъзвратно.

Никога не би могла да разкаже на майка си какво й беше сторило Изчадието. Никога. Както и на никого другиго. Искаше единствено да забрави, не да си спомня. Тя прегърна здраво възглавницата до гърдите си и положи усилие да не вижда лицето му на прозореца — лице, което всъщност никога не бе виждала, но което ужасеното й въображение бе превърнало в чудовище с кръвясали очи и дъх на „Спагетиос“, бледа кожа с белези от шарка и грамадни зъби с петна от кафе. Не искаше да вижда образа му по новините. Всъщност не искаше да знае как изглежда Марк Фелдинг в действителност, защото след това не би могла да гледа ничие лице. Не би могла да излиза навън. Не би могла да се довери на никого. По-добре да вижда Изчадието като обезобразеното чудовище, създадено от фантазията й, да вярва, че друг път ще може да разпознае злото, когато се задава, отколкото да живее със страха, че то живее и диша до нея във всяка тълпа, във всеки влак, на всеки уличен ъгъл и й се усмихва с „нормална“ усмивка и ясносини очи.

_Друг път._ Тази мисъл не излизаше от главата й. Започна да се клати напред-назад в леглото. _Нормална._ Що за дума? Кога отново всичко ще бъде нормално? Кога ще се почувства добре? Съучениците й от „Соуграс“ се отнасяха с нея като с ненормална, когато се върна там, и тя смени училището със старото, „Рамбълуд“, обаче Мелиса, Ерика и Моли вече не се държаха по същия начин. Където и да идеше, нищо не си бе постарому. Никой не беше същият. И преди всичко самата Лейни. Тя не знаеше как да върне нещата в _нормалния_ им вид. Как да смени тези си тревоги с тревогата да си намери билет за концерта на „Джонас Брадърс“, както всеки друг неин връстник, вместо да бъде напълно парализирана от страх при влизането си в училищната компютърна зала.

„Дай си време — беше й казал агент Дийс, нейният герой. — Дълго време няма да има подобрение, но един ден и това ще стане. Ще стане малко по-добре.“

Тя сграбчи мобилния телефон и набра номера му.

— Брад? — извика тя, докато телефонът даваше сигнал, опипвайки долната част на леглото.

Малкият й брат сега спеше всяка нощ до нея с краката към главата й. Тя го беше накарала и той не възрази. Брад изсумтя. Тя взе ръката му в своята, като я стисна силно.

— Хей, здрасти, малка Лейни — обади се съненият глас на агент Дийс на второто позвъняване. — Добре ли си, хлапе?

Беше свикнал; Лейни му се обаждаше всяка нощ.

_Един ден ще стане малко по-добре._

Лейни поклати глава и прехапа устни.

— Тази нощ не — прошепна тя. — Тази нощ не…

93

Специалният отряд към ПАФ по случая „Пикасо“ беше разпуснат. Заседателната маса бе изтикана обратно в дъното на залата. Разчистени бяха и корковите табла, черната дъска и растящият монтаж от страховити снимки на местопрестъпленията. На тяхното място беше поставена малка кичеста коледна елха, украсена догоре с играчки, светлини и златни гирлянди. Под дръвцето беше струпана камара от пъстри пакети и торбички с подаръци. Размяната на тайните подаръци от Дядо Коледа в отдела за борба с престъпления срещу деца щеше да се състои по-късно сутринта, последвана от коледното парти на Регионалния оперативен център на Маями на първия етаж. Цялата сграда вече ухаеше на печено прасенце и кубинско кафе.