Джилиан Хофман: Невръстни красавици

Снимката на екрана светеше в притъмнялата стая и чакаше нетърпеливо да бъде изпратена във виртуалното пространство. На нея едва успяваше да разпознае себе си в красивото момиче с гладка тъмна коса и очи с опушен грим, което й се усмихваше предизвикателно. Хубаво момиче, продължи да си втълпява глупаво Лейни, което изобщо не прилича на мен. Прилепналите джинси и тениската, която оставяше пъпа оголен, разкриваха слабото й, изненадващо кръшно тяло. Плътните, блестящи червени устни бяха в тон с лъскавите, дълги червени нокти, лъснали самоуверено на хълбока й като на претендентка за „Новия Топмодел на Америка“ — по идея на приятелката й Моли. Обикновено Лейни не се харесваше на нито една снимка, но пък и никога не бе изглеждала по начина, по който изглеждаше на тази снимка. Обикновено дългата й до кръста кестенява коса беше хваната небрежно на ниска конска опашка или я носеше защипана с шнола. Досадните кафяви очи бяха скрити зад очила с телени рамки. Обикновено не си слагаше грим, не носеше бижута, нито високи токове, още по-малко пък дълги червени нокти. Не защото не искаше, а защото не й разрешаваха.

Но освен дето изглеждаше малко по-голяма, отколкото беше, и малко, добре де, малко _секси_, разсъждаваше Лейни, снимката не беше чак толкова лоша, че да не иска да я види във вестника. Някои снимки в майспейс бяха далеч по-гадни от тази. Не е като да е гола или да се е снимала в някакво порно. Освен голия корем и фалшивата обица на пъпа най-многото, което се виждаше, беше загатнатото очертание на сутиен с подплънки, свит от по-голямата й сестра Лиза, под бялата тениска, която също бе свила от Лиза. Може джинсите да бяха малко прекалено плитки и тениската малко възтесничка, но…

Лейни пропъди от мислите си шумно промъкващите се съмнения. Тъй и тъй вече беше направила снимката. Правилата бяха нарушени. Истината е, че изглеждаше доста палаво, ако трябваше да си го признае. Ако имаше нещо, за което да се притеснява, то бе какво щеше да си помисли Зак, като я видеше.

Зак. ЕлКапитан. При самата мисъл за него ръцете й започваха да се потят. Тя погледна снимката му, показана встрани на компютърния екран. Руса коса, ясносини очи, най-шантавата сладурска усмивка и само много сладка, едва загатната сянка на грубоватост в лицето. А мускулите… леле! Можеше да ги види дори под тениската „Холистър“. Никой от връстниците й в седми клас не можеше дори да мечтае за такива мускули и косми по недораслото си телце. Откакто се беше запознала със Зак преди няколко седмици в чатрума на яху за новия филм „Зомбиленд“, Лейни се опитваше да си изгради мислена представа как изглежда той. Този невероятно забавен тип, който харесваше същите филми (дори и кофти филмите), слушаше същата музика, мразеше същите теми, не понасяше същия тип слагачи точно като нея, се оказа, че има и същите проблеми със своите родители. Щеше да е прекалено да иска от него да е повече от хитряга с лошо акне и тежък случай с косата или пък с вуйчо, който е използвал връзките си, за да го вкара в университетския футболен отбор. Само че когато миналия петък Зак най-сетне й изпрати своя снимка, първото, което си помисли, беше: „Мили боже, този пич става за модел на «Абъркромби и Фич»!“. _Толкова_ фантастично добре изглеждаше. А още по-изумителното беше, че този абсолютно готин, _жесток капитан на футболен отбор_ с външност на фотомодел харесваше _нея_. Именно тогава си даде сметка, че да му върне жеста като му изпрати някоя своя тъпа снимка, просто беше изключено, още повече че бе с три години по-малка от шестнайсетте, на колкото се беше представила пред него. Дребна лъжа, която определено имаше значение за спортист от гимназията, когото колежите вече драпаха да привлекат. Тя знаеше, че той никога нямаше да се навие на подобно нещо и приятелството им — или каквото и да се случваше между тях — щеше да е приключило още преди тя да натисне клавиша за отговор на имейла му „Мила малка Джейн“. Ако изобщо си направеше труда да й пише пак.

Тя отхапа последното парче залепен нокът и го изплю в кошчето за боклук. Поставянето на целия комплект изкуствени нокти за „фотосесията“ отне цели часове на Лейни и най-добрата й приятелка Моли миналата събота и само броени секунди, за да бъдат отлепени в часа по физическо тази сутрин. Ноктите й бяха любими. Дълги, заострени и толкова… червени. Харесваше ги повече от обувките, грима и дрешките на Лиза. Точно те я караха да се чувства толкова… бляскава. И голяма. Допадаше й да барабани с тях по стъкло и да ги влачи по масите. Нужен й беше цял уикенд само да измисли как да вдига парче хартия! А сега, точно като балната рокля и кристалната пантофка на Пепеляшка, те се бяха превърнали само в спомен. Пепеляшка поне имаше стъклена пантофка, която да й напомня за времето като принцеса. А Лейни трябваше да се задоволи с парче сдъвкан нокът от акрил.