Джилиан Хофман: Невръстни красавици

Беше вдъхновяващо.

Мъжът натисна „превъртане“ с дистанционното и докато лентата се въртеше бясно във видеокасетата, разтвори кафявата платнена чанта в скута си. Прокара пръсти по връхчетата на четките за рисуване и избра плоска четка и тъп нож за нанасяне на боята. Взе палитрата от страничната маса и бавно смеси внимателно подбраните бои, вдишвайки дълбоко опияняващия мирис на маслена боя, сякаш беше наркотик. Пусна отново видеокасетата от началото. Когато проповедникът се изкачи на сцената, аудиторията го приветства въодушевено като победоносен генерал. Сякаш беше самият Месия.

Мъжът изслуша проповедта за последен път, докато завършваше последните детайли на най-новата си картина. Суровата енергия, струяща от думите на проповедника, го успокояваше и вдъхновяваше, както хирургът би се вдъхновил от звуците на класическа музика в операционната зала.

_Както се случва с мнозина от нас в ежедневието, Моисей е бил изправен пред трудно решение. Ужасно решение. Решение, на което мнозина биха възразили. И все пак… все пак Моисей е знаел, че то е неизбежно. Труден, но неизбежен избор. Какво им казва той? Какво?_

След като привърши работата си, мъжът остави творбата и накисна четката в смес от терпентин и розов сапун. До телевизора беше поставен компютърен монитор. Той стана от креслото и се премести на въртящия се стол до бюрото. Ръцете му леко трепереха, когато разтри наболата до пет часа следобед брада с още влажни от боята пръсти. Хубавото момиче на екрана пред него седеше на розовото легло в розовата си стая, заобиколено от филмови звезди, пирати и вампири, и бъбреше по телефона, като едновременно се опитваше да лакира ноктите на краката си.

_Казва им: „И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло“._

Мъжът облиза устни и преглътна тежко. За миг се почувства засрамен, питайки се откъде се вземат тези негови мисли. Но беше твърде късно за пробуждане на съвестта. Нито помислите, нито постъпките му бяха чисти. Душата му беше прокълната.

_А всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си._

Той натрака нещо на компютъра и натисна „изпрати“, след което наблюдаваше как хубавото момиче скокна от леглото и с усмивка прекоси стаята, за да иде до компютъра си.

Въпросът беше простичък, но определено завладя вниманието й.

Както ставаше винаги.

„Онлайн ли си?“

1

Лейни Емерсън загриза счупения изкуствен нокът на палеца на ръката си, вторачена в компютъра. Със свободната ръка върху мишката насочваше стрелката по екрана. Дланите й сякаш се топяха, а сърцето й туптеше толкова силно и учестено, че имаше чувството, че ще изхвръкне от гърдите й. Пеперудите, които усещаше в стомаха си, запърхаха бясно при наближаването на командата „изпрати“. Само трябваше да натисне клавиша. Да го натисне и изпрати тъпия имейл от две изречения, който й беше отнел буквално — тя погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и направи гримаса — _часове_, докато го напише с точните думи. И въпреки това се колебаеше, като търкаляше напред-назад мишката с изпотени пръсти.

„Никога не изпращай текст или снимки, които не би искала да прочетеш или видиш на първата страница на «Ню Йорк Таймс». Илейн.“

Заплашителните думи звучаха силно и ясно в главата й и Лейни можеше да се закълне, че подушва цигарения дъх на майка си, докато й четеше лекцията. Лейни се отблъсна от бюрото, отърси от ума си страховитото родителско предупреждение: „Недей да научаваш нещата по трудния начин като мен!“. Озърна се във вече притъмнялата спалня. Издължени сенки скриваха лицата от дузината филмови плакати по стените. Навън бяха останали само бледи оранжеви ивици от късното следобедно слънце, което потъваше в Евърглейдс*.

[* Субтропичен национален парк в щата Флорида. — Б.пр.]

Шест часа и дванайсет минути? Толкова късно? Чак сега усети тишината и осъзна, че буйните викове от хокейния мач на ролкови кънки, който се играеше на улицата през целия следобед, бяха секнали — играчите и агитката се бяха разотишли по домовете да вечерят и да пишат домашни. Две неща, за които Лейни още не се беше сетила. Ами Брадли? Съвсем беше изключила за малкия си брат. И то от доста време, като се замисли. Взе да хапе устната си от вътрешната страна. Не че толкова й пукаше, но майка й щеше да се прибере вкъщи всеки момент…

Входната врата се отвори и Лейни се помоли това да не е тя. Затръшна се с трясък. Трийсет секунди по-късно в дневната се чу пукотевица с огнестрелни оръжия от тъпата видеоигра „Големият авто обир“, докато Брадли вече събаряше ченге след ченге с пуснат докрай звук само за да я дразни. Гневът скоро отстъпи място на облекчението и тя съжали, че бе изхабила на вятъра една добра молитва за гадното благополучие на брат си. Поне Брадли си беше вкъщи и не го беше изтървала. Тя усили звука на компактдиска с „Гуд Шарлът“, за да заглуши шума от крясъците и стрелбата, и отново насочи вниманието си към компютъра. Трябваше да използва момента, защото друг път едва ли щеше да събере кураж.