Вал Макдърмид: Мястото на екзекуцията

Само преди няколко дни бе подет последен отчаян опит за издирване на момчето, след като местен бизнесмен бе предложил възнаграждение от сто лири за този, който го намери. Същият колега бе споменал пред Джордж Бенет, когато се срещнаха на един полицейски бал, че ако Полин Рийд и Джон Килбрайд бяха отвлечени с летяща чиния от малки зелени човечета, биха останали повече следи.

А сега едно момиче бе изчезнало в неговия участък. Джордж се взираше през прозореца в осветените от луната ниви край ашбърнския път. Тревата бе обвита в скреж, а каменните стени, които ги разделяха, сияеха на сребристата й светлина. Полупрозрачен облак премина пред луната и той потръпна въпреки топлото си палто, като си представи какво е да си навън и без подслон в такава нощ, в такава пуста местност.

Джордж се обърна към Боб Лукас и каза:

— Разкажи ми нещо за Скардейл.

— Скардейл може да бъде наречен „земя, забравена от времето“.

— Какво искаш да кажеш?

— Там имаш чувството, че си се озовал в средновековието. До селото води само един път, който свършва при телефонната кабина на селската морава. Има една голяма сграда, имението, към което сме тръгнали, а освен нея — около дузина други къщи и селскостопански постройки. Няма кръчма, няма магазин, няма поща. Господин Хокин е местният земевладелец, тъй да се каже. Всяка къща в Скардейл е негова собственост, освен това притежава и фермата, и цялата земя в диаметър една миля. Всички жители на селото са негови наематели и работят за него. Все едно, че са негова собственост — сержантът намали скоростта, за да завие от централното шосе по тесния път, който минаваше покрай каменоломната. — В цялото село има само три фамилни имена, струва ми се. Ако живееш там, се казваш или Ломас, или Краудър, или Картър.

„Но не и Хокин“, каза си Джордж. Реши да запомни това несъответствие и по-късно да провери за причините.

— Все пак хората сигурно напускат това село, женят се, ходят другаде на работа?

— О, да, напускат го — каза Лукас. — Но си остават жители на Скардейл до мозъка на костите. Това е неизлечимо. Един-двама от всяко поколение се женят извън селото. Това е единственият начин да се избягват постоянните бракове между братовчеди. Но най-често новопристигналите искат развод след година-две. Странното е, че никога не вземат децата със себе си, оставят ги в селото.

Погледна косо към Джордж, сякаш за да разбере как той приема сведенията.

Засега Джордж предпочиташе да запази мислите си за себе си. Беше чувал за такива места, но никога не се бе озовавал в тях. Не можеше изобщо да си представи как би се чувствал като част от такъв затворен, толкова ограничен свят, в който всичко, свързано със собственото ти минало, настояще и бъдеще, е общо достояние.

— Трудно е да се повярва, че такова място може да съществува толкова близо до града. Само седем мили, нали?

— Осем — отвърна Лукас. — Така си върви открай време. Погледнете наклона на тези пътища. — Той посочи острия ляв завой, с който пътят се отклоняваше към селото Ийст Стърндейл — там къщичките, построени от фирмата — собственик на каменоломната за работниците в нея, бяха струпани като играчи на ръгби около топката. — Преди, докато още нямахме коли с прилични двигатели и добри макадамови пътища, пътуването от Скардейл до Бъкстън отнемаше по цял ден през зимата — и то, когато пътят не беше навят с преспи. Налагаше се хората там да се оправят сами. В някои селища наоколо така и не са изгубили този навик.

Колата зави, мина през няколко последователни остри завоя, после започнаха да се изкачват по един стръмен склон. Двигателят ръмжеше, докато Лукас сменяше постоянно скоростите. Джордж отвори страничния прозорец и изхвърли угарката от цигарата си. Нахлулият мразовит въздух, примесен с въглищен дим, го задави и той бързо затвори прозореца.

— Въпреки това госпожа Хокин не се поколеба да ни повика.

— Но не преди да обиколи всички къщи в Скардейл. Не ме разбирайте погрешно. Не бих казал, че се отнасят враждебно към полицията. Те просто… не са много склонни да ни съдействат, това е всичко. Но със сигурност ще искат Алисън да бъде намерена, затова ще им се наложи да ни приемат.

Колата стигна до върха на хълма и заслиза по дългия склон към Лонгнор. Постройките от варовик се бяха сгушили една в друга като овце, мръсно бели на лунната светлина, а над комините им се виеха димни спирали. На кръстопътя в центъра на селото Джордж забеляза фигурата на униформен полицай, който потропваше с крака, за да се сгрее.