Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

После телефонът иззвъня отново, жена му се намръщи, а той пак бе принуден да се надигне от удобното кресло, за да отиде в студеното антре. Този път не можеше да пренебрегне повикването. Сержант Лукас от Бъкстън знаеше за изчезването на момичето и беше тръгнал насам. И като че ли не бе достатъчно неприятно бъкстънски полицаи да се мотаят из неговия район, ами Грънди беше повлякъл със себе си и Професора. За първи път Грънди, а и останалите му колеги, щяха да работят заедно с полицай-висшист, и от клюките при посещенията си в Бъкстън той бе подразбрал, че никой не е във възторг от идеята. Грънди убедено се присъедини към хора от подмятания, че животът е най-подходящият университет за един полицай. Тези висшисти — ами че те не можеха дори да обиколят бъкстънския пазарен площад в събота вечер! Не са виждали кръчмарски побой през живота си, пък пази боже да им се наложи да се оправят в такова положение. Доколкото бе известно на Грънди, най-доброто, което можеше да се каже в полза на инспектор Бенет, бе, че е добър на крикет. Само че това далеч не можеше да успокои Грънди сега, когато той щеше да се изтърси в района му и да се набърка във внимателно поддържаните му връзки с местните.

Грънди въздъхна и закопча яката на ризата си. Нахлузи куртката, оправи фуражката си и взе връхната си дреха. После надникна с плаха усмивка през вратата на гостната.

— Трябва да отида до Скардейл — каза той.

— Шт — сопна се жена му. — Тъкмо стигнахме до най-интересното.

— Алисън Картър е изчезнала — добави той и напук затвори вратата и избърза навън, преди жена му да успее да реагира. А реакцията й беше неминуема. Ако едно дете бе изчезнало в Скардейл, то Лонгнор бе прекалено близо до мястото на събитието, за да не ги смрази леденият полъх на опасността.

Инспектор Джордж Бенет последва сержант Лукас към двора, където бяха паркирани колите. Би предпочел да тръгнат със собствената му кола, елегантен черен Форд Корсар, нов-новеничък, също като новото му назначение, но протоколът изискваше да седне на мястото до шофьора в служебния роувър и да остави Лукас да го кара. Докато прекосяваха пазарния площад и завиваха на юг от главното шосе, Джордж се опитваше да потисне възбудата, която думите „изчезнало момиче“ предизвикаха у него. Както правилно отбеляза Лукас, най-вероятно цялата работа щеше да се окаже кьорфишек. Над деветдесет и пет процента от обажданията за изчезнали деца приключваха с щастливото им завръщане у дома за вечеря или в най-лошия случай за закуска.

Но понякога не ставаше така. Понякога изчезналото дете не се прибираше, и то толкова дълго, че накрая ставаше ясно, че никога няма да си дойде у дома. Случваше се това да стане по личен избор. Но по-често се оказваше, че детето е мъртво и тогава пред полицаите се изправяше въпросът за колко време ще успеят да открият трупа.

А понякога децата просто изчезваха безследно, сякаш земята се беше отворила да ги погълне. Първият такъв случай беше с Полин Катрин Рийд. Тъмнокоса, с пъстри очи. Шестнайсетгодишна, учила за сладкарска работничка в Гортън, Манчестър. Стройна, висока около метър и петдесет, облечена в розова рокля със златисти шарки и светлосиньо палто. Малко преди осем часа вечерта на дванадесети юли излязла от типовата къща, в която живеела с родителите си и по-малкия си брат, за да отиде на танци. Никой повече не я видял. Нямала проблеми нито с родителите си, нито в работата. Нямала приятел, за да се предположи, че е избягала с него. Нямала никакви собствени пари, за да може избяга от къщи, дори да е искала. Цялата околност била претърсена основно, включително трите местни водоема, но от Полин нямало и следа. Манчестърската полиция бе проследила всички сигнали, но нито един от тях не бе ги насочил по следите на изчезналото момиче.

Второто изчезнало дете сякаш нямаше нищо общо с Полин Рийд, като изключим необяснимото изчезване — като по магия. Джон Килбрайд, дванадесетгодишен, висок метър и четиридесет, слаб, с тъмнокестенява коса, сини очи, светла кожа. Бил е облечен в сиво карирано яке, дълги сиви вълнени панталони, бяла риза и черни обувки с остри носове. Според един познат на Джордж, ланкангърски следовател, момчето не блестяло с особен ум, но било симпатично и послушно дете. Джон отишъл на кино с няколко приятели един съботен следобед, в деня след убийството на президента Кенеди в Далас. После се разделили. Джон казал, че отива на пазарния площад в Аштънъндър Лайн, където понякога припечелвал по някой пенс, като правел чай на продавачите. За последен път го видели към пет часа, подпирал се на една кофа.