Вал Макдърмид: Мястото на екзекуцията

Разбира се, така и няма да узнаем всичко, случило се през онази ужасна декемврийска нощ на 1963 година. Но за всеки, който поне малко е бил засегнат от историята на живота и смъртта на Алисън Картър, разказът на Джордж Бенет дава вълнуващ поглед върху едно от най-коравосърдечните престъпления от шейсетте години на двайсети век.

Дълго време това престъпление оставаше в сянката на прочутите „Убийства в тресавищата“. Но от това, че Алисън Картър е единствена жертва, съдбата й не става по-малко ужасна. Посланието, скрито в нейната смърт, е актуално и днес. Ако в историята на Алисън Картър има поука, тя е една — че и най-страшната опасност може да се крие зад дружелюбно лице.

Нищо не може да върне Алисън Картър. Но припомнянето на събитията от онези години може да предпази други от подобна съдба. Ако тази книга постигне целта си, и аз, и Джордж Бенет ще изпитаме поне малко удовлетворение.

Катрин Хийткоут Лонгнор, 1998 г.

Момичето се сбогуваше с живота си.

Прощаването не беше леко.

Като всички тийнейджъри, и тя винаги бе намирала поводи да се оплаква. Но сега, когато й предстоеше да го загуби, този живот й се струваше безкрайно желан. Едва сега разбираше защо застарелите й роднини се вкопчваха така упорито във всеки скъпоценен миг, дори да бе пронизан от разкъсващи болки. Колкото и лош да бе този живот, алтернативата бе несравнимо по-лоша.

Дори бе започнала да изпитва съжаления. Спомняше си колко пъти бе й се искало майка й да е мъртва; колко пъти се бе навивала, че е била подменена при раждане. Спомняше си каква омраза бе изпитвала към съучениците си, задето не я приемаха като една от тях; копнежите си да е пораснала, да е загърбила вече сегашните си терзания. Колко незначително й се струваше всичко това сега. Единственото, което имаше значение, беше този неповторим, безценен живот, с който се разделяше.

Страхуваше се — не би могло да бъде иначе. Боеше се и от това, което непосредствено предстоеше, боеше се и от отвъдното. Беше възпитана да вярва в рая и в ада като негов неизбежен противовес. Имаше свои, съвсем ясни представи за това как изглежда раят. През целия си кратък живот не се бе надявала на нищо толкова отчаяно, както се надяваше сега, че това, което я очаква в такава ужасяваща близост, е именно раят.

Но същевременно се боеше ужасно, че ще се озове в ада. Нямаше толкова ясно изградена представа за ада. Но беше убедена, че ще е много по-лошо от всичко, което бе ненавиждала през живото си. А като се има предвид какво беше преживяла, адът наистина трябваше да е много страшен. Но нямаше и най-малка надежда за спасение. Момичето трябваше да се сбогува с живота си.

Завинаги.

„Манчестър Ийвнинг Нюз“ вторник, 10 декември 1963 г., стр. 3

„Днес полицията продължи да издирва дванайсетгодишния Джон Килбрайд, с надеждата, че предлаганата награда от 100 паунда може да осигури нови улики. Местен бизнесмен предложи 100 паунда награда за всеки, осигурил информация, която може да доведе директно до откриването на Джон, изчезнал от дома си на Смолшоу Лейн, Аштънъндър Лайн преди осемнайсет дни.“

Сряда, 11 декември 1963 г., 19 часът и 53 минути

— Помогнете ми! Трябва да ми помогнете! — гласът на жената пресекваше, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Дежурният, който бе вдигнал слушалката, я чу как изхълца и преглътна в усилието си да говори.

— Затова сме тук, госпожо — каза невъзмутимо дежурният полицай Рон Суиндълс. Работеше в Бъкстън вече почти петнадесет години и през последните пет от тях добиваше все по-твърдото убеждение, че изживява повторно първите десет. Очевидно нямаше нищо ново под слънцето. Този негов възглед щеше да бъде необратимо разбит от предстоящите събития, но засега му се спри напълно достатъчно да си послужи с изпитаната формула.

— Какъв е проблемът? — попита той. Плътният му басов глас звучеше меко, но без излишно вълнение.

— Алисън — простена жената. — Моята Алисън не се прибра днес.

— Алисън е дъщеря ви, така ли? — сега Суиндълс говореше подчертано спокойно, опитвайки се да вдъхне увереност на жената.

— Тя излезе с кучето, веднага щом се върна от училище. И оттогава не се е прибирала — гласът на жената зазвуча по-високо, в него се промъкна нотка на истерия.

Суиндълс хвърли автоматично поглед към часовника. Осем часа без седем минути. Жената имаше основание да се безпокои. Момичето беше излязло преди цели четири часа, а по това време на годината това наистина бе повод за тревога.