Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

— А сега какво?

— И това ако не е подходящ въпрос! — каза Томи.

Август 1998 г.

Катрин и Томи си купиха нова бутилка „Бушмилс“ по обратния път към къщата й. Подходящо за надгробно бдение, мислеше Катрин. Тази нощ щяха да погребат веднъж завинаги призрака на Алисън Картър. Утре и двамата щяха да страдат от махмурлук — но доколкото Катрин можеше да предположи, това щеше да е най-малката им грижа. Но тази нощ искаше само едно — когато отпусне глава на възглавницата, да е почти в безсъзнание. Готова бе на всичко, само и само да избяга от мисълта за ужаса и омерзението, което Филип Хокин бе завещал на света.

Когато затвориха вратата зад себе си, Катрин проговори за първи път, откакто бяха оставили Алисън Картър сама със спомените си.

— Е, това е — каза тя. — Добрахме се до истината — отиде до бюфета и сипа неразредено уиски в две чаши.

Томи прие мълчаливо чашата си. Взираше се в покритата със снимки стена, изправил се срещу горчивото съзнание, че мама Ломас и нейният клан бяха съумели да заблудят всички, за да осигурят за Филип Хокин убийство по съдебен ред. Не изпитваше никакво задоволство от мисълта, че инстинктът му по отношение на Хокин е бил верен. В крайна сметка той не е бил убиец.

При мисълта за снимките, с които Алисън ги бе зашеметила, Катрин не можеше да се съпротивлява на извода, че жителите на Скардейл са имали пълното право да превърнат затънтеното си селце в място на екзекуция. Бяха разбрали, че единствено смъртта би възпряла Хокин, би спасила другите деца, които би могъл да примами в примките си. Дори да бяха отпратили някъде собствените си деца, не биха могли да му попречат да продължи. Щеше да съсипва живота на други деца; имал е и парите, и властта, за да постъпва както намери за добре със свидетелите — на които надали биха повярвали, дори да намереха у себе си сили да проговорят.

— Никога не ми е минавало през ума, че може да има и други деца — каза мрачно Катрин.

— Не — Томи обърна гръб на снимките, които го гледаха обвинително, и се отпусна на един стол.

— Не намирам в себе си сили да ги виня за това, което са направили — каза Катрин.

— На тяхно място не бих се замислил нито за миг да се присъединя към заговора — отвърна Томи.

— Ужасната ирония в цялата история е, че в сравнение с преживяното от Алисън, страданията на Филип Хокин са били блажено краткотрайни. Тя е живяла с тези мисли всеки ден, през целия си досегашен живот. Загубила е толкова много, а през цялото време не е можела да се отърве от страха, че един ден ще отвори вратата си и на прага й ще застане някой като мен — Катрин взе бутилката и я сложи на масата между двамата.

Седяха и мълчаха зашеметени, като оцелели след тежка катастрофа, които още не могат да повярват на щастливото си избавление. Двамата бяха потънали в собствените си мисли и не нарушиха мълчанието дълго време — колкото всеки да изпуши по пет-шест цигари.

— Джордж е прав — проговори най-сетне Катрин. — Не мога да допусна издаването на книгата. Вярно е, че ще се прочуя с разкритието, че един толкова прочут случай е бил изграден изцяло върху лъжа и измама. Но не мога да причиня това на Джордж и Ан. Нямам предвид само опозоряването на Джордж, но и мъката, която ще трябва да изтърпи, докато наблюдава рухването на Хелън и Пол. При това в заговор за убийство ще трябва да бъдат обвинени всички тогавашни жители на Скардейл, а не само Алисън.

„Също като в древногръцка трагедия“, каза си тя. Това, което се бе случило преди трийсет и пет години в Скардейл, би разрушило живота на хора, които нямат нищо общо с онзи далечен следобед, които са напълно невинни и заслужават да бъдат защитени от едно минало, за което те нямат никаква вина.

Томи пресуши чашата си и си сипа още.

— Ще пия за това — каза той. — Не виждам кой би оспорил мнението ти.

— Можеш утре да кажеш на Джордж — каза Катрин.

— Не предпочиташ ли да му го кажеш ти?

Тя поклати глава.

— Имам достатъчно друга работа. Ще трябва да се измъкна по някакъв начин, без да давам обяснения, и без да рискувам обвинение в неизпълнение на договор. Не, Томи, съобщи му го ти. Така е най-добре. Ако не беше ти, надали щях да проумея, че Хелън е дъщеря на Алисън от Хокин. И тогава нямаше да имам достатъчно силен аргумент да я накарам да говори. Нямаше да имам и причини да запазя мълчание. Заслугата е изцяло твоя.

Той изсумтя.

— За каква заслуга говориш? Че разрових такива ужасни рани? Не приемам комплименти, ако не възразяваш. Но ще се радвам да съобщя на Джордж, че никой няма да разруши живота на Пол и Хелън. Знам колко много означава това за него. Все пак смятам да му спестя подробностите.