Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

Тогава мама Ломас ги накара да мислят разумно. Каза им, че ако го убием, някой от нас ще трябва да поеме вината. Дори да го блъснеше трактор, нямаше просто да отпишат случилото се като ежедневна злополука. Щеше да има следствие, защото той беше важна личност — скуайърът, не някой селянин без никакво значение. Най-малката грешка щеше да прати някого от селото на подсъдимата скамейка — особено когато станеше ясно, че аз съм бременна. Освен това тя напомни, че той не би страдал достатъчно при една такава бърза смърт.

Другото, от което всички се бояха, бе да не им отнемат децата, защото ако се разбереше какво е ставало в селото, щяха да ги обвинят, че не са се грижели достатъчно за тях. Бяха убедени, че външни хора няма да разберат начина на живот в долината — при нас децата тичаха по цял ден навън без никакъв контрол, защото мястото беше напълно сигурно, затворено, без никакво движение, оттам почти не минаваха и външни хора, дори през лятото.

Говориха цял ден и накрая някой се сети, че чел във вестника за едно изчезнало момиче. Не знам чия беше идеята, но всички решиха да изчезна, а те да подредят нещата така, че да излезе, че той ме е убил. Знаеха, че той има пистолет, и като подхвърлеха и моите снимки, вярваха, че ще му дадат смъртна присъда. Така за останалите деца нямаше да се разчуе нищо и щеше да им бъде спестена мъката да разказват всичко на полицията.

Алисън въздъхна.

— Така приключи дотогавашният ми живот. Плановете бяха направени бързо. С това се занимаваха най-много мама, Кати Ломас и мама Ломас, но наистина не пропуснаха нищо. Обяснихме всичко на леля Дороти и чичо Сам от Консет. Леля Дороти бе работила като медицинска сестра, затова знаеше как се взема кръв. Дойде вкъщи няколко дни преди да изчезна и ми източи един пинт. С него наквасиха една от ризите на Хокин и дървото в гората. Трябваше да отлагат откриването на ризата и бельото ми, докато се доберат до сперма от него. Знаеха, че рано или късно ще успеят, защото той винаги ползваше презерватив, когато спеше с майка ми. — Тя се изсмя горчиво. — Не му трябваха собствени деца. Най-сетне майка ми успя да го придума, обясни му, че й било необходимо, за да си поуспокои малко нервите. После зацапаха бельото ми със спермата от презерватива. Не знаеха какво точно могат да открият в лабораториите въз основа на кръвта и спермата, но не искаха да се провалят заради някоя дреболия.

И, разбира се, всички трябваше да знаят отлично версиите си. Всеки имаше своя роля и трябваше да я изиграе до съвършенство. Малките деца не знаеха нищо, но Джанет и Дерек бяха наясно. Кати им говореше с часове, за да им изясни колко важно е да не изтърват нещо. Аз ходех насам-натам като насън. През повечето време се разхождах с Шеп, опитвайки се да запомня всичко, което ми предстоеше да загубя. Чувствах се толкова виновна. Цялата тази суматоха, всички наоколо бяха напрегнати като пружини — и все си мислех, че всичко е по моя вина. — Тя прехапа устни и затвори за миг очи. — Необходимо бе да мине много време и да се подложа на продължителна терапия, за да повярвам, че нямам никаква вина. Но по онова време направо се мразех.

Тя замълча и в очите й отново блеснаха сълзи. Тя примигна силно, потри рязко очите си с ръка и продължи.

— Докато в долината ставаше всичко това, Дороти и Сам уредиха преместването си от Консет в Шефилд — през същата седмица, когато аз трябваше да изчезна, за да не могат новите съседи да разберат, че аз не съм тяхната Дженис. През 1963-а това не беше никак трудно. — Алисън помълча за миг, сякаш търсеше в мислите си следващата глава от трагичния си разказ.

— Славните времена, когато още нямаше безработица — измърмори Томи.

— Точно така. Чичо Сам беше опитен работник и нямаше никакви проблеми да си намери работа на друго място. А на времето жилището си вървеше заедно с назначението — каза Алисън. — Денят беше определен. Сам ме чакаше с ленд роувъра си до методисткия параклис. Откара ме в Шефилд и аз заживях при тях. На съседите обясниха, че съм карала туберкулоза, и затова трябва да седя у дома под карантина, докато не се възстановя напълно — така никой не разбра за бременността. След някой и друг месец Дороти започна да си слага възглавница отпред, за да я мислят за бременна.

Алисън затвори очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Беше толкова тежко — очите й срещнаха очите на Катрин. Катрин първа отклони погледа си. — Загубих всичко — семейството си, приятелите си, дома си, бъдещето си. Загубих Скардейл. С тялото ми ставаше нещо странно и аз го мразех. Мама дори не можеше да дойде на гости до края на процеса, защото не бе споменавала някакво семейство Уейнрайт пред полицията, а щеше да се наложи да обяснява къде отива. Дороти и Сам наистина бяха много добри с мен, но това никога не можеше да замени всичко, което загубих. Набиваха в главата ми, че трябва да изтърпя заради останалите деца от Скардейл; че го правим, за да не може Хокин никога вече да причини на друго дете това, което бе причинил на мен.