Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Една вечер, докато Луси учеше при приятелка, Джейсън се вмъкна при Даяна. Никога преди той не бе я дарявал с толкова вълнуващи любовни моменти, никога и тя не бе изпитвала такава силна страст към него както онази нощ. Точно тогава, когато бе проникнал дълбоко в нея, Даяна чу вратата на спалнята да се отваря и сред възбудените им стонове долови тихи стъпки на боси крака. Усети присъствието на нечие друго тяло в леглото до тях.

После непрекъснато уверяваше себе си, че почти не е съзнавала какво става, че по-голямата част от нея е тънела в неизразимо чувствена наслада. Тя усети как нежни ръце галят гърба й по начин, който я разтопи от удоволствие, спускат се спираловидно надолу към задните й части, спират за момент върху тях и бавно разделят двете половинки; дълги пръсти се провират във влажната гънка и започват да се плъзгат нагоре-надолу, нагоре-надолу в такт с все по-властните тласъци на Джейсън.

Изстена извън себе си от удоволствие и точно тогава две гърди се притиснаха в гърба й, отърквайки твърдите си зърна в кожата й. Тя се отдръпна от устните на Джейсън, извърна глава и видя лъсналото лице на Луси, пламнало от похот. Беше толкова близо до нейното, че само с едно леко навеждане на главата устните на момичето се сляха с нейните. Хлъзгавият език на Луси, горещият й запъхтян дъх в устата на Даяна надхвърлиха границата на допустимата близост. Даяна потрепери от това чувство. И реакцията на тялото й я накара да се осъзнае. Боже мой, ужаси се тя, какво правя?

С лек вик се отскубна от впитите в нея устни на Луси, от парещите зърна на гърдите й, обгърна с пръсти основата на твърдия пенис на Джейсън и го изтръгна от себе си. Момчето изстена и тя усети как членът му започна конвулсивно да потръпва в ръката й.

— Не! — извика тя. — Не, не, не! — скочи от омоталите се чаршафи и побягна от стаята; дланите й бяха горещи и лепкави от първата струя на оргазма му.

Сега, спомняйки си отново преживяното в онази нощ, Даяна изпита срам. Не толкова, че се бе случило, а от мисълта, че бе видяла кой се промъква в леглото й — бе видяла и бе поискала това да стане.

Тя гневно се отдръпна от ръцете на Ясмин.

— Така! — възкликна Ясмин, разбрала погрешно постъпката й. — Гневът е за предпочитане пред сълзите.

— Вече престанах да плача — заяви Даяна с глас, който бе чужд и за собствените й уши, — за когото и да било.

Ясмин се приближи и застана до нея. Двете се загледаха в дълбините на Тихия океан.

— Останало ли е нещо, за което да плачем? — тихо заговори Ясмин. — И ти, и аз — тя задърпа краищата на хавлиената кърпа, метната около врата й. — Всичко остана в миналото… цялата гадост и мръсотия. И миналото е забравено — от гърдите й се изтръгна въздишка. — То се помни само при Стената.

Даяна се обърна и я погледна озадачена.

— О, имам предвид — побърза да уточни Ясмин — Стената на плача. Не се изненадвай толкова. Аз съм наполовина израелка — сефардинка 24 24 Име, давано на евреи от Испания и Португалия в средните векове. — Б.пр. , затова кожата ми е тъмна. Майка ми е французойка със светла кожа и коса. При Стената на плача в Ерусалим мъченическата история на евреите се помни и почита — тя облегна лакти върху лъскавия дървен парапет. В тази поза сочните й гърди натежаха надолу, задните й части се стегнаха и опънаха прозрачната коприна на пликчетата. Даяна почувства главата си леко замаяна.

— Отрано се научих — говореше Ясмин — да знам какво искам и да го получавам… с всички средства. Ние, израелците сме жилави хора.

— Тогава защо изпитваш угризение към Джордж? — остро подхвърли Даяна. — Ти получи това, което искаше — усещаше, че се ядосва повече на себе си.

Дори и да се беше засегнала, Ясмин с нищо не го показа.

— Проявявам човещина, нищо повече — усмихна се тя. — Баща ми е много човечен. Каза ми, че е станал такъв, след като са го накарали насила да убива врагове по време на войната.

— Как мислиш, би ли го направил отново? — попита Даяна. — Имам предвид да убива?

— Да — без колебание отвърна Ясмин. — Защото това означава, че ще брани родината ни. Но има и нещо друго, в нашето време на конфронтация въпросът се свежда не до човечност, а до оцеляване.

Даяна си спомни за Жан-Карлос и за отговора му, когато го бе попитала как е избягал от Моро Касъл. „Наложи се да се преборя с караула“, каза й той без капка гордост. „Предостави ми се възможност и трябваше незабавно да действам. Имай предвид, че ставаше дума за части от секундата. Нямах време за размисъл. И ето до какво заключение стигнах тогава: организмът притежава волята да оцелее. Тя е по-силна от всичко. Сега не говоря за дълг или героизъм. Това са различни неща, коренно различни. Описвам ти момента точно преди смъртта. Моята собствена смърт. Организмът има воля и тя му позволява да пусне в ход цялата си находчивост. Аз бях капнал и, ако се бях оставил умората да ме надвие, щях да съм мъртъв още същия ден. Да не използвам предоставената ми възможност, щеше да бъде истинска лудост. Нямаше място за проява на човечност. Никакво! Отстъпих контрола над тялото си на животинското в мен. Оставих го то да поеме грижата за мен и то го стори. И ти, Даяна, трябва да се научиш на същото нещо. Трябва да се научиш да не се боиш от тази част в себе си.“