Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Ще те видя как ще се чувстваш, като те опандизя.

— Да, да — закима Бейба, — това ще бъде наистина чудесно — пуерториканско ченге взема подкуп — той облиза устни, сякаш виждаше развръзката на историята. — Ще бъде много намясто. Капитанът само чака да чуе нещо подобно, та да те изрита на улицата.

Мартинес сви ръце в юмруци. Лицето му потъмня от нахлулата кръв, той дори се разтрепери леко.

— Не, човече — тъжно поклати глава Бейба. — Ние сме вътре в тая работа заедно… ти от едната страна, аз от другата. Не искаш това да се промени, нали?

Мартинес беше на път да каже нещо, ала в последния момент само прехапа устни, удари с юмрук по бюрото и наперено излезе от стаята. Бейба въздъхна дълбоко, седна отново и сплете пръсти на тила си. Завъртя стола, за да се обърне към Даяна и вдигна огромните си рамене.

— Той не е виновен, струва ми се. Белите се отнасят с него като с боклукчийска торба. Никога не позволявай да се отнасят с теб така, момиче — Бейба извърна глава и се загледа през замрежения прозорец в замърсените фасади на сградите по 42-ра улица. — Дяволите да ги вземат, те му отнеха и последното, което имаше — гордостта.

Малко преди обяд осветителният кран падна и едва не преби трима от снимачния екип. Артистите бяха освободени за останалата половина от деня.

Даяна и Ясмин оставиха побеснелия Мариън на терена. Нагласяването на необходимото осветление му бе отнело пет часа. „Махайте се от тук, всички до един!“, беше изкрещял той, но не злобно. Готвеше се да излее яда си върху техниците и не искаше никой друг да присъства на това наказание. Снимачният екип и актьорският състав работеха неуморно за него и той на свой ред беше изключително търпелив с тях.

Денят беше мъглив, въздухът — тежък и влажен, изпълнен с мръсотия, която полепваше по кожата. Даяна изпита нужда да бъде на брега на океана; градът с целият си пищен простор й действаше потискащо.

Но небето над плажа на Малибу беше кристалночисто — типично за климата на Лос Анджелис, помисли си тя. Когато времето тук беше противно, в Бевърли Хилс грееше слънце и обратното.

Даяна остави колата на паркинга встрани от пътя, двете се съблякоха по бельо и заплуваха към яхтата на Рубънс.

— Завиждам ти — каза Ясмин, докато подсушаваше косата си с кърпа. Палубата се полюшваше леко под голите им крака. — Наистина ти завиждам — тя разпери мургави ръце. — За всичко това, което имаш… както и за Рубънс. Предполагам, че то ти пълни душата.

Огромните й тъмни очи бяха помръкнали. Даяна долови твърдия напор на големите й гърди под сутиена с телесен цвят. Изведнъж топла вълна обля горната част на бедрата й и това я подсети за Луси — ореолът от червена коса, излетите гърди и те двете сами в стаята. Престани! , заповяда си Даяна мислено и обърна глава. Страните й пламнаха от срам, който тя не успя нито да си обясни, нито да проумее.

— Запомни едно — говореше Ясмин, — то се отнася и за мен: славата отлита бързо — смехът й отекна малко пресилено звучно.

Даяна не каза нищо; подсушаваше косата си, зареяла мисли някъде далеч. Тук бризът бръснеше остро. Гребените на вълните грабваха слънчевите лъчи и ги навиваха като чилета платна прежда. Прииска й се да яхне тези вълни и да се понесе навътре в дълбокото. Почувства топла длан на рамото си и подскочи като ужилена. Силна тръпка премина по гърба й и стихна.

— Даяна, добре ли си?

Усети лекото ухание на Ясмин до себе си и за миг затвори очи, ноздрите й се разшириха. Когато се обърна към нея, лицето й бе напълно спокойно. Усмихна се.

— Разбира се — излъга Даяна. — Просто си мислех, че ако се вгледам нататък, ще видя къщата на Крис и Маги.

Ясмин не отдръпна ръка; разстоянието между тях се изпълваше с топлина.

— Не бива да мислиш за това — каза тя. — Не бива да обременяваш съзнанието си с такива тъжни мисли — Ясмин сложи на рамото й и другата си ръка и обърна Даяна към себе си, с гръб към залива, където се намираше къщата.

Даяна оглеждаше лицето на Ясмин; в този момент то беше изключително нежно, живо, изпълнено със състрадание, каквото никой мъж не можеше да изрази.

— Сега ти е нужно да бъдеш силна. Слабостта не е утеха. Ние продължаваме. Ние живеем. Само това има значение.

При тези нейни думи Даяна усети, че коленете й омекват. Същото чувство, каквото бе изпитала навремето в колежа в една душна нощ през май, в седмицата на последния и изпит. Беше се видяла с Джейсън, брата на Луси — златокосо момче с тяло от мускули и жили. Бяха се зарекли да не се срещат, докато не мине таза трескава седмица, но дори притеснението за последния изпит не можа да угаси страстта им.