Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Във всекидневната тегнеше мъчителна тишина. Нищо не заглушаваше пресекливите викове, които долитаха от другия край на коридора, където терористите изтезаваха Бок.

След малко на вратата се появи Малагес. Вече не се чуваха никакви викове и Хедър, обгърнала с ръка Сюзън, прехапа устни, предполагайки какво е станало.

Малагес спря на прага и махна на Хедър и Сюзън.

— Вие двете, последвайте ме.

Той я чакаше, когато прекъснаха за обедна почивка. Изтощена, тя се прибра в каравана си и го завари да тършува из хладилника.

— Улики ли търсите? — попита го, когато Боунстийл се изправи и се обърна с бутилка минерална вода „Перне“ в ръка.

— Не, лимонов сок — усмихна се той.

— Закъсняхте — каза тя и затвори вратата след себе си. — Изпих всичко.

Той отвъртя капачката и отпи глътка.

— Искате ли чаша? — гласът й прозвуча язвително; беше ядосана, задето той не намери време да се срещне с нея досега.

Боунстийл махна с бутилката в ръка.

— Няма нужда. Свикнал съм да ям и пия в крачка.

Беше облечен в лек бледоморав костюм, по който нямаше нито една гънка. Даяна се почуди как ли си е позволил да си купи такъв скъп костюм с неговата заплата.

— За ченге сте много добре облечен — тя седна в едно плюшено кресло и събу обувките си.

— Така е, когато мъжът е издържан — усмихна се той. Искаше казаното да прозвучи като шега, ала синьо-сивите му очи отказаха да се засмеят — останаха мрачни и замислени; той приседна върху хладилника и продължи: — Нали искахте да говорите с мен?

— Казахте, че искате да ви помогна.

— О, да… но не смятам…

— Значи сте променили решението си.

Той отиде до прозорчето, повдигна леко пердето и погледна оживения снимачен терен навън.

— Не искам да ви замесвам.

— Защо?

Мъжът се обърна с лице към нея.

— Госпожице Уитни, глупаво звучи такъв въпрос от устата на една интелигентна дама.

— Искам да помогна с нещо.

— Признателен съм ви за това — очите му говореха друго. — Но не виждам с какво.

Тя опита друга тактика.

— Не бяхте откровен с мен оня ден.

— О, тъй ли? — не изглеждаше изненадан. — За кое?

— За кървавия знак, който открихте върху тон колоната — тя преглътна, насилвайки се да потисне ужаса, който се бе загнездил в нея.

— Това е работа на полицията, госпожице Уитни.

— Както и моя работа.

Боунстийл потърка за момент очите си. Когато заговори, гласът му звучеше монотонно като на преподавател, който или не бе подготвен, или се отегчаваше от лекцията си.

— Преди малко повече от две години, на тринайсети ноември, в северозападния край на парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско бе намерен трупът на двайсет и тригодишна студентка. Била е жестоко бита и обезобразена, преди да умре. Върху един камък до тялото имаше някакви очертания, които по-късно бяха определени като сабя в кръг. Впоследствие се установи също, че този знак — той умишлено употреби нейната дума — е изрисуван с кръвта на жертвата. Не бе заловен нито един заподозрян.

Боунстийл се върна при хладилника и отпи нова глътка „Перне“.

— Три месеца по-късно, пак на тринайсето число, под един от кейовете край Ембаркадеро бе открит още едни осакатен труп — на двайсет и петгодишна жена. И пак налице бе същият знак, този път изрисуван нескопосано върху вътрешната част на бедрото й.

Междувременно, преди да ни съобщят за следващата жертва — двайсет и седемгодишна манекенка, полицията в Сан Франциско повика неколцина психиатри, специалисти по криминална психопатология — Боунстийл сви презрително устни: — Книжни плъхове! Единственото им заключение беше, че убиецът щял да нападне отново след три месеца на тринайсето число. И че трябвало да бъде издебнат.

Устата на Боунстийл се изкриви нето като усмивка.

— Мръсното копеле им сви голям номер. Взе поредната си жертва през май, отново след тримесечен интервал, но този път на единайсето число — той пусна празната бутилка от минерална вода в кошчето до хладилника. — Това вбеси ченгетата от Сан Франциско. Особено след като се разбра, че трупът на манекенката е бил открит от съпругата на един полковник от армията.

После някакво журналистическо светило излезе в „Кроникъл“ със свое виждане. Използвайки знака като примка, той започна да оприличава убиеца на Модред, черния рицар от двора на крал Артур. И общественото мнение веднага реагира. Възприе прякора.

Даяна стана от мястото си.

— Какво искате?

— Сода.

— Аз ще ви дам — той клекна пред хладилника.