Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Утре пак ще дойда — на Даяна никак не й се тръгваше.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хайде, че имам да зубря.

— А! — възкликна Марти, поглеждайки Даяна през очилата си. — Предположих, че може да дойдеш днес и ти донесох желирана поничка.

Той вдигна от разхвърляното бюро малко бяло пликче и го разклати.

— О, благодаря ти, Марти. Значи си запомнил — тя взе пликчето и извади поничката.

— К’во искаш да кажеш с това запомнил? Разбира се, че съм запомнил, нали затова ми плащат — той потупа с показалец слепоочието си. — Всичко помня. Жена ми разправя: „Марти, ама ти не помниш само цифри.“ Това тук е същински резервоар. Плувам в сума ти неща, които искам да забравя. Ела — той започна да разчиства едно паянтово кресло, отрупано с купчина от папки, които премести върху стара огнеупорна каса, — ела да седнеш.

Даяна седна и отхапа от поничката, а той я попита:

— Как е в училище?

— Добре.

— Върви ти, нали? — в гласа му се прокрадна съмнение; той махна с ръка. — Това тук не е… нали не се шляеш много тук? Образованието е ценна стока, разбираш ли? Дори и Бейба няма да го отрече, а, Бейба? Видя ли? Нали не искаш да свършиш като горката Дениз?

— Горката Дениз, ли? Защо горката? Та тя следва вечерен университет.

Марти се наклони към нея и, обърсвайки устата си от оваляния в захар сладкиш, каза:

— Тук не е място за момичета с ум в главата — и насочи дебелия си къс пръст към нея. — Това се отнася и за теб.

— Ей, остави я вече на мира — изръмжа Бейба от ъгъла. — Тя знае к’во иска.

— Пфу! — размаха ръка Марти. — Прекалено е малка още, за да е наясно какво иска.

— Не смятам, че възрастта има значение в случая — обади се Даяна.

— Засега може и да не смяташ — отвърна Марти, — ама по-нататък ще почнеш да смяташ.

— Тя няма да гледа глупостите тук, ако ми съвпаднат цифрите — намръщи се Бейба. — Затуй ела да свършим работата.

— Добре — наведе се Марти, — дай да погледна.

— Не пипай, бе, човек. Не е твоя работа да си пъхаш носа тук.

— К’ви ги приказваш? Да не мислиш, че не знам к’во означават тия цифри? Това е фасулска работа за мен — той дръпна разчертания жълт лист от ръката на Бейба. — Така де, няма да ми отнеме повече от минута и после можеш да заведеш Даяна в някой добър ресторант. Този месец можеш да си го позволиш.

Марти заби поглед в нечетливо изписаните цифри и измърмори:

— Къде ли си се учил да пишеш?

Едва изрече тези думи и вратата на канцеларията се отвори. На прага застана мъж със светлокафяво палто и насочен пистолет, местейки черното му смъртоносно дуло ту към единия, ту към другия. На главата си имаше маска, подобна на скиорска шапка в червено, бяло и синьо, така че се виждаха само очите и плътните му червени устни.

Той пристъпи две крачки навътре в тясната стая и зад гърба му се показа още един мъж; маскиран като него и малко по-висок. От полумрака отвъд рамката на вратата долетя жаловитият глас на Тони:

— Откъде можех да зная? Те бяха сред публиката, извадиха маските си, преди някой да разбере к’во става…

— Затваряй си плювалника! — прекъсна го високият, насочи магнум 357 към него и леко разкрачи крака.

Никой в стаята не помръдваше.

— Окей — каза мъжът с червено-бяло-синята маска, — давай мангизите.

— Какви мангизи? — обади се Марти.

— Ей, задник такъв, не се прави на луд — той отмести дулото на своя пистолет по посока на огнеупорната каса; Марти и Даяна седяха от двете й страни до стената. — Отвори я. Веднага!

— Никой от нас тук не знае комбинацията — възрази Марти. — Освен това…

Даяна подскочи от силния гърмеж. Марти политна назад към стената с разперени ръце. Моливът му падна и се търкулна по пода, от дупката на гърдите му шурна кръв. От силния удар на тялото в стената очилата му изхвърчаха на пода.

— Нищо не виждам — изсумтя той.

От ъгълчето на устата му потече кръв; гърдите му с усилие се надигнаха два пъти, сякаш някаква тежест ги притискаше, после изпуснаха въздух като спукан балон.

— Марти — повика го тихо Даяна, после малко по-високо: — Марти!

Мъжът с 38-калибровия пистолет се обърна към нея:

— Ей, ти, млъквай!

— Ама к’во става там? — изкрещя Тони.

— Слушай, шимпанзе, предупреждавам те, че…

— Тони — намеси се Бейба, — всичко е наред. Стой мирно.

— Как да стоя мирно с тоя магнум, дето ми се пули насреща?

— В това е номера, шимпанзе.

— Хайде — обади се мъжът със скиорската маска, — да действаме!

— Нека първо поуспокоим малко топката — рече кротко Бейба; по лицето му не трепваше мускул и Даяна си помисли: „Какви ги приказва той, че всичко било наред. Как ще е наред, като Марти е застрелян.“