Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Седни — каза Даяна.

Джордж имаше много хубава външност и с грим, и без грим. Не се вместваше в представите за неизменната съвременна холивудска хубост. Грубо издяланите му черти напомняха за времето на трийсетте и четирийсетте години, когато актьорите бяха по-едри и не толкова изфинени. От овалното му открито лице веднага се набиваха тъмните вдлъбнати очи, които му придаваха леко сънлив вид. Не носеше тупе извън снимачната площадка.

Даяна го изчака да поръча питиетата и за двамата и тогава заговори:

— Научих за случилото се между теб и Ясмин. Съжалявам.

— Да, е, не беше нещо сериозно. Просто едно краткотрайно увлечение.

Поднесоха напитките. Известно време той я оглеждаше внимателно.

— Аз съм педераст — заяви след малко.

Даяна остави чашата на масата.

— Не знаех.

— То и никой не знае. Освен Ясмин — почукваше леко с пластмасовата бъркалка ръба на чашата си. — Когато я видях, си рекох: „Може би това е жената, която що ме промени.“ — Сви рамене. — Но се лъжех. Не можеш да промениш човешката природа — отмести с пръст бъркалката и отпи дълга глътка от уискито и се загледа в течността. — Навремето го пиех със сода, после престанах да го разреждам — рязко вдигна глава. — Знаеш ли защо? Трябваше ми много време, за да се напия — отпи нова глътка. — Когато е чисто, става къде-къде по-бързо. Много по-бързо.

Даяна сви рамене.

— Ако се чувстваш нещастен…

— Не, не — Джордж вдигна показалец към нея. — Ти бъркаш гнева с нещастието. Аз произхождам от голямо семейство. Имам четирима братя и три сестри. Всички са женени… кой щастливо, кой нещастно… Има ли значение? Въпросът е, че каквото и да са правили и в брака, и в развода, те са вървели по безопасния и строго ограничен път. Всяка Коледа цялото семейство се събираме в къщата ни в Анимас, Ню Мексико и тогава имам чувството, че ще умра — Джордж допи питието си и махна на сервитьорката за ново. — И знаеш ли кое е странното? Аз искам да се връщам у дома, все още искам да доставям удоволствие на родителите си. Те не знаят, че съм педи — това ще ги съсипе. Баща ми вече е на седемдесет. Вървя из Анимас, изпълнен с чувство за вина. И въпреки това не преставам да се връщам там, отново и отново, сякаш търся нещо.

— Взимал ли си Ясмин със себе си?

Той направи нещо като гримаса.

— Смятах да я заведа тази година — махна с ръка; в това време келнерът смени празната му чаша с пълна. Джордж на мига посегна към нея. — Няма значение.

Според Даяна обаче имаше.

— Джордж, ако е тъй, ще се случи същото и с някоя друга.

Той се усмихна мрачно.

— А, не. Друга няма. И не вярвам да има. Ама че идиотщина! Аз съм такъв, какъвто съм, не е ли тъй? А и взаимоотношенията са по-гладки, когато си педи. Чист секс, без никакви обвързвания. Без истерични жени, които да ти се обаждат посред нощ и да питат накъде отива връзката ни. Свободен си да живееш живота си и не си длъжен да даваш на никого обяснения за краткотрайните си запознанства.

— Джордж, струва ми се, че използваш хомосексуалността, за да се измъкваш по-лесно.

— Какво му е лошото да използвам лесния начин за измъкване от време на време? Писна ми от проблеми — той пак насочи пръст към нея. — Знаеш ли защо станах актьор? С мисълта, че ако мога да се науча да променям личността си, ще започна да харесвам жените. О, да, звучи глупаво, нали? — отново махна с ръка. — Не, не, аз просто обърквах своето аз с личността. Разпокъсването на личността, ролите пред камерата, всичко това доведе до ускоряване на процеса… на дългото плъзгане към нищото.

Той силно разклати кубчетата лед в чашата си — сякаш раздразнена маймуна раздруса решетките на клетката си.

— Ще ти кажа как ми повлия превъплъщението в ролите. Подтикна ме да искам нещо повече. Стигна се до там, че вече не ме задоволяваше да се появявам само пред камерата. Исках да върша същото и в действителния живот. И започнах да въртя задник, защото открих, че подобно на актьорското изпълнение, за мен от тук започва и свършва всичко. Между двете неща няма никаква разлика. То е все едно да си изкарваш прехраната с ходене по въже. Знаеш, че е само въпрос на време да не направиш погрешен ход и да се провалиш. Всеки би сметнал тази мисъл за плашеща. Но не е тъй. Тъкмо тази мисъл те тласка напред, тъкмо затова излизаш отново и отново, за да се изправиш пред… онова нещо, все едно какво е то, изпълнено с неудържим магнетизъм.

И тогава се питаш: Дали ще стане довечера, когато подбереш русокосото мускулесто момче от плажа на Санта Моника? Добре, той те връзва, вкарва ти го за малко безобидно смазване, преди да почне да те чука с юмрук. Дотук всичко е наред. Но я си представи… само си представи, че зад тази русолява външност се крие душата на психично болен. В даден момент той може да реши изобщо да не те отвързва. Тръгва да тършува из дома ти, взема парите ти, скъпоценностите, започва да унищожава покъщнината, след което и теб самия.