Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Предполагам, че имаш голямо семейство — заговори след малко Даяна.

— Не — той завъртя чашата между огромните си длани, — поне засега. Баща ми дойде тук от Алабама. Не мога да ги понасям тамошните глупаци. Но едно мога да ти кажа — те са от тия, дето ти заявяват право в очите, че те мразят — Бейба вдигна рамене. — А дойдат ли тук, много от тях почват да се правят на различни, чат ли си? Уж ти стават приятели, ама всичко е бошлаф работа, щото зад гърба ти говорят друго. Подли чернилки. По-гадно от това, здраве му кажи.

— Всички тия взаимоотношения… между чернокожите… — измърмори Даяна — не знам, не ги разбирам.

— Уверявам те, момиче, и аз съм на това мнение — той отпи глътка. — Много отдавна имах двама братя. Тайлър беше по-големият. Една събота вечер трима пласьори на наркотици, въоръжени и пияни като свине, виждат Тайлър и приятелката му да се натискат в колата. И ги пратили в царството небесно. Такава гадост!

Бейба си наля още бърбън. Даяна мълчеше и го наблюдаваше.

— Другият се казваше Марвин, по-малкият — продължи Бейба. — Добро момче беше, не като баща си или като някой от нас. Завърши гимназия, искаше да продължи в колеж, ама на, нямахме мангизи. Тогава той се вдигна и се записа в армията. Друго не му оставаше — Бейба се загледа в кафявата течност в чашата си. — Мръсните копелета го пратиха във Виетнам. В крайна сметка той се оказа поредният прост негър, който се опита да победи системата и не успя. Идиотщина! Пишех му всяка седмица. Казвах му: „Слушай, Марвин, пази се! Тая война е война на белия човек, разбери го. Не се вживявай в нея.“ А Марвин ми отговаря в писмо: „Виж какво, Бейба, аз съм американец. И ти си американец. Тук няма черни, няма бели. Тук сме само ние и враговете. За тях няма значение какъв ми е цветът.“ Горкото момче. После ни писа, че по време на нощен патрул техният взвод бил нападнат от засада. Живи останали само той и още един. На сутринта ги намерили двамата гръб до гръб, оградени като с венец от трупове на виетнамци. Марвин бил направо герой, на път да получи Сребърната звезда. И к’во стана по-нататък. Следващата седмица той бил на пост; стъпва на мина и единственото, което остава от него, е главата и част от гърдите му. Върнаха го у дома в чамов ковчег, покрит с американското знаме и Сребърната звезда, забодена в единия ъгъл. И к’во, по дяволите, да правя с тях? А? — очите на Бейба се изпълниха с блестящи точици. Той бутна, чашата настрана. — Не биваше да пия от това чудо. Видя ли к’ви ги наприказвах. По дяволите!

Даяна се пресегна през масата и взе ръцете му в своите; видя как черното погълна бялото, усети топлината на кожата му и потърка с пръсти китките му.

Бейба се покашля и издърпа ръцете си.

— Стига вече съм говорил за това. Неприятна тема.

— Ай, ай, ай, Бейба. Това се казва изненада!

Двамата вдигнаха глава. До тях на тясната пътека между масите застана мъж. Ако не бяха тъй дълбоко увлечени в разговор, щяха да го забележат още при влизането му. Беше облечен целия в сиво — чак до елегантните обувки от чортова кожа. Вместо връзка носеше копринено шалче. Но не облеклото беше най-забележителното в него. Той беше висок и строен; дори и в най-тясно пространство се движеше с гъвкавата походка на хищник. Имаше дълги длани с едри, силни пръсти. Опакото на ръката му беше покрито с гъсти лунички и златисти косъмчета. Лицето му беше тясно, ушите — леко удължени; къдравата червеникава коса бе подстригана късо. Носът също бе посипан с лунички, а под тежките клепачи сините му очи бяха толкова бледи, че на по-ярка светлина сигурно щяха да изглеждат безцветни. Издадената долна челюст и острата брадичка му придаваха свиреп вид.

Бейба бавно разтегли устни в усмивка и вдигна ръка.

— Даяна, запознай се с Орелио Окейшо. Али, що не седнеш?

— Щом нямате нищо против. Госпожице… — той взе ръката й; Даяна усети хладината на пръстите му и уханието на одеколона. Окейшо повдигна ръката й с намерението да я целуне, но не го направи.

Той се настани срещу Бейба, до Даяна. Докато сядаше, махна с ръка на двама тъмнокоси пуерториканци, седнали на тясна маса, разположена до стената близо до входната врата.

— Напоследък взе да обираш люлката, Бейба — заговори той през дрезгав смях; наля си малко бърбън и направи гримаса: — Ох, как можеш да пиеш този бълвоч. Тук не сервират ли ром?

— Не, малко по на запад сервират — натърти Бейба.

— Аха! Тъкмо скоро ще тръгнем да пътешестваме и то все по-често и по-често. Бизнесът процъфтява.