Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Ааа, ясно.

Окейшо хвърли поглед към Даяна и тя забеляза, че очите му са удължени като на лисица.

— Я ми кажи, амиго, да не си решил случайно да разширяваш клоновете си?

— Имаш предвид Даяна ли? — Бейба се разсмя и отпи глътка бърбън. — Не си напрягай излишно ума, Али. Тя е просто приятелка на семейството.

— Но ти нямаш семейство, амиго.

— Аха. Е, но сега имам. К’во ще кажеш?

Окейшо бавно отпи глътка и проследи с поглед как питието се стича обратно по вътрешната стена на чашата.

— Ще кажа, че е чудесно, стига да задържиш нещата все така. Не ми се ще някой да ме настъпи… особено ти, амиго, с тия огромни крака — не се усмихна, дори нищо в израза му не загатваше за хумор.

— Откога ли не съм се интересувал от тоя род дейност? Вече съм забравил всичко.

— Времето минава, амиго. Всички имаме тая краста. Амбицията е провал за всеки от нас.

Бейба остави чашата си точно пред него.

— Накъде биеш, Али?

— Хм. Ами Смайлър ми каза, че се каниш да увеличиш цената на тази пратка…

— Тъй е. Инфлация, друже. И престъпниците трябва да ядат.

— Инфлация ли? Хм, Сигурен ли си, че това е причината?

Бейба само го погледна и другият продължи?

— Предполагам, че не търсиш друг начин на финансиране, за да можеш да се разшириш, нали?

Бейба се разсмя.

— Кой ти пусна тая муха в главата, Али? О, по мое време не беше същото. Тогава най-добрите пласьори бяха на улицата. А сега оставят всичко на теб, а?

Окейшо отърси рамене подобно на боксьор, който прави ловко лъжливо движение, преди да нападне противника си.

— Както ти, така и аз познаваме добре тия пласьори, амиго. Не притежават капка чест, но и те си имат и добри, и лоши дни.

— Обаче цените са си цени, приятел — рече Бейба и допи чашата си, — и трябва да ги покачвам с течение на времето.

Окейшо остави чашата на масата.

— Като всички нас! — той стана и добави: — Приятно ми беше, че се видяхме. Адиос!

Мъжът даде знак на хората си и единият стана да му отвори вратата. Откакто бяха влезли, двамата седяха на масата, без да консумират нищо; никой не обезпокои тихия им разговор.

Бейба изчака вратата да се затвори, избърса устни и се обърна към Даяна:

— Той седнал да ми говори за чест! Нарича хората си свине, ама той е по-голяма свиня от тях, гадният му епик!

— Ти май не обичаш много пуерториканците.

— Тъй е. Никак не ги обичам. Носят лоша слава на тоя град. И го усмърдяват! — по лицето му се разля усмивка. — Но едно е сигурно — те стоят на по-ниско ниво от негрите.

Отметна глава назад и високият му смях се извиси над шумотевицата и накара всички глави да се обърнат към него.

Тя седеше до прозореца в „Уеърхаус“, загледана в сгъстяващата се нощ и скокливите светлини, които наподобяваха недовършени, хвърлени мазки бои върху платно, отпиваше от студеното бакарди и като никога не мислеше за нищо. Вслушваше се в приглушеното жужене на разговорите в главния салон зад гърба си и в лекото потракване на леда в зъбите й, докато отпиваше от рома. После се загледа във високата шхуна, която се отдели от кея. Цялата бе украсена с гирлянди от разноцветни крушки; горният ръб на дългата й каюта и лъскавият й корпус светеха от белота.

— Може ли да седна при теб?

Тя вдигна поглед и мислено си каза: „О, боже, не!“

На две крачки от масата беше застанал Джордж Алтавос. Явно идваше от претъпкания бар, защото беше с чаша в ръка.

— Видях те, като влизаше преди малко — леко заваляше думите; нищо чудно да се е запил тук от часове. — Отначало реших да се направя, че не съм те видял — той се изсмя с неприятен смях. — Щеше да е много странно — ти и аз в един и същи гьол, без да си разменим нито дума.

— Обзалагам се, че Арми Арчърд щеше да направи добър материал от случая — тя се опита да се усмихне, но не й се удаде.

— Да, а Рубънс щеше да ме изрита от терена — Джордж едва прикриваше горчивината в думите си.

— Защо не си изясниш положението?

Той понечи да каже нещо, но вместо това изля остатъка от питието в устата си. Едва тогава заговори отново:

— Не вярвам да си се добрала по втория начин до този филм, ако това ти се върти в главата.

— В главата ми — натъртваше на всяка дума Даяна — се върти начинът, по който ти се отнесе с мен в студиото онзи ден.

Джордж остави празната чаша на масата.

— Днес не успяхме да свършим почти никаква работа — той затърка с върха на пръста си ръба на чашата, докато не я чу да свири. — Беше ужасно. Нервите на всички бяха опънати докрай — закова тъмните си очи в нейните. В тях се четеше нещо като извинение, колкото и прикрито да беше.