Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— И още как!

— Ти познаваш ли всички тук? — попита Даяна.

Той се усмихна — доста непривлекателна мимика за особения израз на лицето му.

— О, да! Всички. Искаш ли да те запозная с някого? Напълно те оправдавам. Това копеле Бейба е такъв мръсник, нали?

— А, не знам. Той е… — но като усети, че я провокира, Даяна избухна в смях и допълни: — Той е същински мечок.

— Мечок ли? Направо си е мечка стръвница, момиче. Ха-ха-ха! Искаш ли още едно?

— Да, с удоволствие.

Мъжът я поведе към бара и започна да й приготвя коктейл.

— Абе, май не ти достигат годинки за тия работи.

— Щеше ли да има значение, ако ми достигаха?

— Ни най-малко. Заповядай — подаде й той питието. — Само съм любопитен. Бейба винаги е бил разумен…

— В смисъл? — и понеже не получи отговор, тя довърши мисълта му: — Какво прави той с хлапачка като мен ли?

— Т’ва не е моя работа, момиче.

— Точно така.

Сред звуците на музиката и танцуващите двойки, които се бутаха и спъваха в тях, те си запробиваха път към отсрещната стена, където нямаше толкова хора. Местата за сядане отдавна бяха заети.

— Но аз все пак ще ти кажа — продължи Даяна, при условие, че…

— Че?

— При условие, че ми кажеш с какво се занимаваш.

— О, момиче, нали не държиш да узнаеш истината.

— Напротив, държа.

— Ох, ох, ох — заклати отривисто глава Трип, — добре, момиче. Само че да не вземаш да ме издадеш на Бейба, че съм ти казал — и когато Даяна го увери безмълвно, той й призна: — Пръскам черепи.

Даяна реши, че не е чула добре от шумотевицата наоколо.

— Какво?

— Пръскам черепи, момиче — усмихна се той мило. — Какво толкова! Изобщо не се срамувам. Това е една достойна професия. И баща ми правеше същото до деня, в който го заловиха и му видяха сметката — Трип забарабани с пръсти по стената; имаше дълги, тънки и силни пръсти — като на хирург. — Майка ми щеше да се съсипе, ако беше узнала, ама вече е мъртва и сега т’ва няма никакво значение. Освен за мен, разбира се.

— Но ти си…

— Толкова дребен — изпревари я той и сви рамене. — Всеки тъй мисли в началото. Ама ръстът няма никакво значение, момиче — намигна й. — Чалъмът е друг, ако има такъв. Повечето хора си мислят, че трябва да си гигант, разбираш ли. Вдъхва им повече сигурност. Но да си гигант — заклати глава той, — не е никаква гаранция. Човек трябва да знае к’во да прави с това, което има, нали си чат. Да. Трябва да се научи да търгува с него истински, като при всяка друга работа.

— Добре де, а защо си избрал…

— Избрал ли? — погледът му стана суров, внезапно напрежение изопна тялото му. — Тук не става дума за никакъв избор. Могат да избират само белите, които имат време да учат в колежи. Аз нищо не съм избирал. Правя го, щото трябва да го правя. За тия неща няма два пътя. По дяволите! Идва някакво гадно копеле, вижда сметката на баща ми и аз к’во? — да седна и да зацивря? Никакви такива, момиче! Взех в двете си ръце магнума 357 на баща ми и оня тъкмо се намести в континентала си, аз се приближих и му рекох: „Извинявайте, гос’ине, ама нещо се е лепнало на предното ви стъкло.“ И натиснах спусъка срещу копелето. Взривът, който можеше да ме отхвърли на метри разстояние, направи дупка, достатъчно голяма, за да се провра почти целият. Надникнах вътре и огледах кадифените седалки на тоя гадняр, щото главата на копелето я нямаше — беше останало само едно тъмно туловище, което бълваше кръв като отприщен бент — той вдигна поглед към Даяна. — Та такъв ми беше изборът, момиче, ако туй се нарича избор.

— И какво стана после?

— К’во стана! Ония ме подгониха. Копелето имаше много приятели, малката — той се усмихна като от приятен спомен. — Ама аз добре си знаех урока. Бях се цанил да очистя повечето от тях, тъй че изработих първите си пари, докато…

— И ги уби всичките? Шегуваш се.

— Да пукна, ако се шегувам, момиче. Ама да не вземеш да питаш Бейба. Като нищо ще ми насини задника, ако разбере, че съм си отворил устата пред теб.

— Обещах ти да не му казвам — увери го Даяна. — Просто искам да знам… дали не ме поднасяш или нещо от сорта?

— От к’ъв зор ще го правя, момиче? По дяволите, не се шегувам аз с тия работи. Всеки един тук може да го потвърди. Ей на, питай Стинсън, хайде.

— О, да — обади се Стинсън и вдигна вежди. — Трип е напълно сериозен за тия работи. Трябва да кажа също, че той е и много добър приятел. Много честен — Стинсън се усмихна и погали Даяна по косата. — Добре ли се забавляваш тук?

— По-добре от където и да е другаде — отвърна тя. — Но едно нещо ми е интересно.