Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Имаш — държеше на своето Даяна, — само че не искаш да ме чуеш. Променила си се, Маги. Навремето вярваше в себе си, считаше се за най-добрата. Помниш ли как по цели нощи спорехме коя от нас е по-добрата — ти или аз?

— Детинщини! — заяви Маги. — Светът се оказа много по-различен от представите ни, нали? — в очите й, отправени към Даяна, се четеше болка. — Ти успя във всичко, а аз, какво? Заседнах в една професия, която няма да ме изведе наникъде — тя се наведе и пое още кокаин. — Ей, да не вземеш пак да ми мърмориш? Когато изпадна под влиянието му, забравям, че не съм нищо повече от една прославена рок фанатичка, овесена за врата на Крис…

— Маги, знаеш, че това не е вярно. Крис те обича…

— Не говори за неща, които не са ти ясни! — гласът на Маги прозвуча грубо. — Ти не знаеш абсолютно нищо за нашите отношения — ръцете й трепереха и разсипаха кокаина в скута й. — О, Господи! Видя ли какво направих заради теб! — тя се разплака и се опита да събере в шепа белия прах и да го върне в прозрачното пликче. — По дяволите! — и импулсивно запрати пликчето в другия край на стаята.

— Миличка, откажи се от това! — кротко я помоли Даяна. — Поне за няколко дни.

— Правя го само защото Крис го иска — отвърна Маги със слаб глас, бършейки очи с опакото на луничавата си ръка.

— Това не е оправдание за постъпките ти.

— Но аз не искам да го изгубя, Даяна. Ще умра, ако ме напусне. Дори, ако искаш да знаеш, това започва да ми харесва.

— Маги, недей…

— Боже, какво лайно съм! Ти си последният човек, пред когото трябваше да кипвам.

Даяна погали нежния мъх по ръката й.

— Искаш ли да пийнем по чаша кафе?

Маги изтри последните си сълзи, усмихна се и кимна.

— Сега ще дойда — изправи се Даяна.

— О, слушай — провикна се Маги от кухнята, — използвай банята до спалнята. Другата е в ремонт.

Спалнята в предната част на къщата беше в Г-образна форма, голяма и просторна. Два високи прозореца гледаха към океана. Стените бяха лакирани в тъмносиньо. В рамки от бял метал висяха постери, рекламиращи концерти в театри в източен и западен Филмор, както и най-известните рокмузиканти от шейсетте години, вече покойници. Имаше афиш на „Хартбийтс“ с Би Би Кинг и Чък Бери в синьо и сребърно; Крийм в бледожълто и светлокафяво; Джими Хендрикс в тъмночервено и пясъчно; „Джеферсън Еърплейн“ в горскозелено и бледокафяво. Цветовете и сюрреалистичните рисунки на Рик Грифин изобразяваха всеки известен изпълнител почти в средновековен стил — като смел и галантен рицар с развети цветни знаменца, готов да встъпи в бой. Те така и изчезнаха, като рицарите, помисли си Даяна, едни се оттеглиха, други се прегрупираха, трети си отидоха от този свят. С изключение на „Хартбийтс“, които се запазиха цели седемнайсет години и все още са на върха на славата.

Тя заобиколи двойното легло, покрито със завивка на тъмносини и бледозелени райета; единият й край беше отметнат по дължина и издутото му долнище в кремав цвят приличаше на корем на огромно задрямало влечуго. Върху завивката лежеше портативен касетофон — беше празен и капакът му стърчеше отворен. До него бяха разпилени раздърпано томче на „Изпадане в смърт“ от Том Диш, „Берлински разкази“ от Кристофър Ишъруд, „Вятърът във върбите“ — голям формат — от Кенет Греъм, илюстрирана от Артър Ракхам, и едно издание с подгъната мека корица на Коли Уилсън „Аутсайдерът“. В другия край на спалнята имаше масичка, отрупана с музикални седмичници; „Билборд“, „Рекърд уърлд“, „Кеш Бокс“ редом с „Варайъти“ и вестници от Англия: „Ню Мюзикъл Експрес“, „Мелъди Мейкър“ и „Мюзик Уийк“, както и „Ролинг Стоун“ отпреди две седмици с рецензия за Блонди. После идваше тъмната врата на банята. Отляво на вратата висеше голяма черно-бяла рекламна снимка на оркестъра в позлатена рамка. Ако се съдеше по пищното облекло, беше правена по всяка вероятност през шейсетте.

Даяна се захласна по снимката. Никога не беше виждала „Хартбийтс“ в ранните им години — откри ги едва в началото на седемдесетте. На снимката групата беше от пет души: Крис, китарист и певец, висок, хубав; Иън, басист, с тъмни коси и очи, слаб и висок като върлина; Роли, барабанист, нисък и набит като мечок, с вечна усмивка по приветливото лице; Найджъл, на клавишните инструменти, който съчиняваше текстовете за музиката на Крис — той гледаше намръщено към камерата; с течение на годините този негов маниер стана отличителен белег на групата. Даяна познаваше всички, с изключение на младежа в средата. Той беше с дълга коса, силно опъната назад и вързана на конска опашка. Скулестото му лице с хлътнали бузи имаше неправилни черти, за което може би допринасяха тънките устни и пречупеният гърбав нос, някак прекалено дълъг за това лице.