Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Ти не се отдаваш току-така — без да му мислиш много. Не ме интересува какво ще ми отговориш, убеден съм в това — той протегна ръка и изключи телевизора: Джони и Стокард изчезнаха. — Убеден съм също, че това снощи не беше просто чукане. Твърдя го, защото в последните няколко години през леглото ми са минали безброй жени, та мога да направя разлика. Снощи ние не се чукахме.

— Така ли? — тя повиши глас. — А какво правихме?

— Любихме се. Знаем го и аз, и ти.

— И какво от това, ако го знаем?

Той сложи ръка върху нейната.

— Не искам да те загубя.

Тя отблъсна пръстите му и със студен глас каза:

— Какво си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш с такива думи? — беше на път да му се изсмее презрително, ала обхваналото я безпокойство надделя и я възпря.

— Добре. Зле се изразих. Извинявай.

— О, ти си толкова хитър — очите и святкаха от възбуда. С всеки изминал миг сърцето й биеше все по-силно, още малко и да се пръсне. Тя сложи ръка на бравата.

— Недей — думата прозвуча като странно ехо, повтарящо същата дума, изречена от нея снощи. Той леко постави ръката си върху нейната, но веднага я отдръпна. — Нямаш причина да се страхуваш от мен.

— Я не се занасяй — ала призна в себе си, че бе отгатнал; обзе я паника.

— Ела — той отвори барчето, приготви й бакарди с лед, не пропусна да прибави и лимонов сок.

Кубчетата лед подрънкваха в чашата, докато я поемаше от ръката му. Отпи дълга глътка. После се облегна назад, затвори очи и въздъхна.

— Винаги можеш да ме напуснеш, ако поискаш — в гласа му имаше сила и спокойствие, сякаш говореше лекар.

— Не искам — бавно заговори тя — да ставам твое притежание.

— Даяна, ще ти кажа истината. Не мисля, че това е възможно. Самият факт, че аз не мога, е истинската причина да…

— Ако се влюбя в тебе, вероятно ще стане възможно.

— Не е ли малко рано…

Тук тя отвори очи и впи поглед в него.

— Рано?

Сега той на свой ред извърна глава.

— Това не зная — отвърна й след малко. — Зная само, че дойдох тук, за да ти предложа да се преместиш при мен.

— Просто ей тъй? Без никакви условия?

— Какви условия? Смяташ, че това е вид договор ли?

Даяна замълча и отново затвори очи. За момент сякаш почувства лекото поклащане на яхтата, вечният натрапчив шум на морето.

— Нали ти казах, снощи имах неприятности. Е, изгоних Марк. Заварих го… както и да е, няма значение. Излезе мръсник и си получи заслуженото… Но от това… — може би инстинктивно тя се сви още по-назад в креслото — цялата се разтреперих. Живяхме с него близо две години. През цялото време чувствах някаква стабилност. Едва когато си тръгна, разбрах колко много съм разчитала на него. Снощи се почувствах съвсем сама — една чужденка в чужда страна; все едно не бях аз. Тогава се появи ти и… — тя се обърна към него и от погледа й го побиха тръпки. — Когато снощи се любехме — натъртваше всяка дума, — за пръв път почувствах, че не мога да се владея. За пръв почувствах, че съм истинска жена — не в общия смисъл, а в традиционния. Аз си знаех мястото, ти си знаеше своето и…

— Но аз нищо не съм казвал, нито съм показвал с нещо, че…

— Не, не си. То беше едно съчетание от мен и част от теб. Степента на твоята сила. Това ме плаши, кара ме да се чувствам нищожна по някакъв начин.

— Нищо подобно — поклати глава Рубънс. — Твоят страх те кара да се чувстваш нищожна.

Тя го гледаше дръзко.

— Ела при мен у дома.

— Не тази вечер — отвърна Даяна, отваряйки вратата.

Лека тръпка премина по мускулите на бедрата й, докато изпращаше с поглед отдалечаващата се по склона лимузина.

Същата нощ, загърната в завивките си, тя сънува едно отдавна отминало време: дните в Удсток. Хора, докъдето поглед стига, вървят във всички посоки. Ресни се полюшват, мъниста подрънкват като механизъм на някакъв космически часовник; коси, падащи върху вторачени очи, върху голи гърбове като гриви на изпотени коне. Въздухът е наситен с опиати. Точно до кея двойка прави любов, забравила за гората от човеци наоколо, по-нататък мъж с конска опашка вдига над главата си своя розов гол син; крехкото телце се извисява високо над навалицата от хора, главата му безчувствено увисва — прекалено е натъпкано с опиати и пада, а мъжът е закаран на подвижна носилка от палми към пункта за бърза помощ. Изпращат го с любов.

Последното от съобщенията се разнася във въздуха като прелюдия към музиката, препускаща бързо сред тълпата като отвързан бик. Какво говорят по високоговорителя? Над половин милион човешки души лагеруват тук, трогателни, тъгуващи. Що за бодрост внася това съобщение? Цяло едно поколение младежи изразяват своята солидарност в Ерата на Водолея, сближени от войната; при тях няма богове, само музата на музиката, ехтяща високо, по-високо, най-високо, за да заглуши грохота на смъртта в оризищата, на святкащите автомати и на силещия се напалм — противен дъжд от пихтиест огън. По дяволите, ние няма да тръгнем!