Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Страстна в своята неотстъпчива твърдост, музиката продължава да гърми, тръбейки за тяхното неподчинение, и възпламенява огнена буря в съзнанието й или, може би по-точно, усилва слънчевия блясък, който бе потушила.

След това образи започват да изскачат и да писукат като лазерни експлозии, а тялото й трепери от екота на басите, като от едва доловимо земетресение, обгръщайки я в осезаема паяжина.

По време на тази дълга възхвала тя беше готвила, беше кърпила разпраните джинси на непознати, които се приобщаваха към дружната комунална атмосфера; бяха разчитали на нея и дори вчера — или завчера? — спаси едно болно момиче, като го предпази да не си глътне езика при епилептичен припадък, силен като музиката. Хранеше се малко, изобщо не спеше и ето сега стои насред кръжащата навалица и бездейства, обсебена от сили, които са й необясними, защото за момент тя изгубва човешкия си образ, вмъква се атавистично в Милениума 10 10 Хилядагодишното царуване на Христос, според Новия завет (рел.); ера на благоденствие, щастие, справедливост и мир (прен.) — Б.пр. , превръща се в животно.

Изведнъж се разнася трясък, сякаш тя е предизвикала всички огледала на времето да се счупят едновременно. Надига се и вижда себе си като точица сред безчисленото множество, като част от кипящ органичен конгломерат; завърта се и вижда само морето от хора, чувства се като погубена, като че ли вече не е тя, не е Даяна, нищо не е останало освен едно огромно гъмжащо ТЕ. Тя е брънка във верига, клетка в тяло, спица в колело, което се върти бързо, но, сега разбира, че не е по нейно желание. Има чувството, че потъва в бездънно море, теглена надолу от течение, каквото никога не е предполагала, че съществува.

Обръща се. От тътена на музиката костите й потракват, като че ли са пластмасови. Лица, лица, порой от лица, които се надигат и я шибат като дъждовни капки. После Даяна вече я няма и тя разбира, че се е превърнала в дъждовна капка като тях.

Ужасена напуска мястото. Напуска. Напуска. Това трае дълго. Както беше, когато напускаше Манхатън — безкрайно напускане. Все по-бързо и по-бързо набира безумни сили. Край нея профучават къщи без край. Хора без край. Лица като прозорци, врати, малки улички. Докато най-сетне се появяват дървета, трева, вятър, а над нея ехтящото, просторно, нашарено със сини и сиви облаци небе.

Веднъж напуснала, тя е изразходвана.

Хедър коленичи и нежно повдигна главата на Джеймс от набъбващата локва кръв, за да я постави върху коленете си. По ръцете й се стичаха червени струи.

— Джеймс — зашепна тя, — о, Джеймс, защо направи тази глупост?

Той отвори очи, големи и сини, и се опита да се усмихне. Устните му се раздвижиха, ала оттам излезе само някакво странно, смразяващо цвърчене, което трудно можеше да мине за човешка реч.

Рейчъл понечи да отиде при двамата, ала Малагес я сграбчи отзад за блузата и я задържа.

— Съжалявам — каза тя на Хедър, — много съжалявам.

В това време терористите се занимаваха с останалите. Едни от тях наблъскаха заедно американците и французите на плюшения диван; други вързаха китките и глезените на двамата английски парламентаристи, застанали до камината. Един терорист доведе прислужницата и иконома и грубо ги блъсна в краката на депутатите. С махване на ръката Ел-Калаам изпрати четирима от хората си навън, за да разчистят и да охраняват.

— Хедър — чу се нещо като грачене.

— О, Джеймс — дали при звука от собствения си или от неговия глас, но от очите й отново бликнаха сълзи, — ти се оказа прав: те си искат земята.

Тя свали ръце от лицето си и го погледна с надежда:

— Но казаха, че ако им помогнем, ще ни освободят.

— Не го прави, Хедър.

— Напротив, ще го направя — разпалено отвърна Хедър. — Колкото по-скоро свърши… този кошмар, толкова по-скоро ще можем да повикаме лекар.

— Така ли ти казаха? — той се размърда леко в ръцете й; устата му се изкриви от болка. — Мен ме остави. Но запомни едно: не вярвай на нито една тяхна дума.

В ъгъла до входната врата висок слаб мъж с мустаци, надвесен над лежащия си ранен другар, с ръка върху раната на челото му, вдигна глава и извика:

— Ел-Калаам, той бълнува.

Брадатият, който разговаряше с Малагес — нисък, широкоплещест мъж, почти без коса — се обърна и попита:

— Ще стане ли много разговорлив?

— Ами натам върви — отвърна му онзи. — Не може да се удържа.

Без да каже дума повече, Ел-Калаам прекоси стаята и след като се увери, че всички присъстващи го гледат, посегна към калъфа си и извади оттам ловджийски нож. Лъскавата повърхност на острието му, дълго двайсет и шест сантиметра, проблесна във въздуха. Ел-Калаам се наведе и без предисловия, с бърз и силен удар заби ножа в оголения гръклян на ранения. Чу се слабо, страховито бълбукане и тялото в ръцете на високия мъж подскочи като пронизано от стрела. От устата на мъртвия излезе кървава пяна.