Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Защо? — прошепна Тай. — Адреналинът ще им подейства добре.

На предната седалка Силка изсумтя нещо и се обърна назад, провря едрите си ръце през полуотворената огледална преграда и с привидна лекота раздели двамата, като задържа ръцете си между тях, докато дишането им се успокои. Известно време се усещаше враждебност, която струеше от двамата като кръвта на току-що заклано животно. След малко се разнесе спокойният глас на Таис:

— Остава само един час, преди да излезете на сцената.

Думите й бяха отправени към двамата мъже или по-точно към нажеженото пространство между тях.

Найджъл изви глава, сякаш чувстваше врата си схванат и оправи тениската, която се бе събрала над кръста му.

— Край на спора — заяви Силка с глас, наподобяващ стържещия звук на автомобилна гума върху чакъл.

Навън неусетно бе настъпила вечерта. Тълпи младежи изпълваха булеварда пред концертната зала и при опитите на всеки да мине по-напред се полюляваха като развълнувано море. Даяна не толкова чуваше, колкото чувстваше ехтящата шумотевица, въпреки че лимузината не пропускаше никакъв звук отвън. Но имаше звуци, които не можеха да бъдат заглушени.

Потокът от младежи се люшна на една страна, когато зорки очи от периферията зърнаха огромния континентал. Чу се грохот като от разбиваща се исполинска вълна и шофьорът отби вляво. Докато колата завиваше, тълпите като че ли се разпръснаха и младежите се втурнаха да тичат след лимузината. Коси се вееха в нощта, чанти с дълги дръжки се мятаха напред-назад на косъм да се изхлузят от рамо. Както тичаше, едно русокосо момиче стъпи накриво с високите си токчета. За миг като че ли успя да запази равновесие, тъй като нечие рамо отдясно се удари в гърба му. Ала преди да успее да се изправи напълно, друг го блъсна и момичето падна. Тълпата продължи да настъпва напред, без да обръща внимание какво става наоколо. Сякаш всеки имаше радар, насочен към континентала и го следваше.

Някой — беше невъзможно да се види кой, тъй като в полумрака обезумялото множество изглеждаше като огромно размазано петно — стъпи върху лежащото на земята момиче. То правеше опити да стане, ала тълпата прииждаше и нищо не бе в състояние да я спре. Друг протегна ръка да вдигне момичето, ала не успя; и той, на свой ред, се просна на асфалта. Даяна видя как момичето вдигна глава и отвори широко уста, но ако бе последвал звук, той не можа да, се чуе. Тя посегна да отвори вратата, но усети върху китката си ръката на Крис.

— Чакай, какво правиш?

— Едно момиче там падна — задъхано отвърна Даяна. — Стъпкаха го. Трябва да му помогнем. Кажи на шофьора да спре.

— Ти луда ли си? Спрем ли дори за миг, те ще ни разпердушинят. Това множество направо ще ни задуши.

— Но те стъпват върху него!

— Няма да му помогнем, като стъпчат и нас, нали? — рече Крис. — Щом видя полицай, ще му кажа, съгласна ли си така? — той се обърна да погледне навън. — Я виж — ръката му сочеше през прозореца, — то се изправи. Ей там.

Лимузината зави зад ъгъла. Посрещна ги кордон от полицаи. Ореоли от размазана светлина ограждаха заоблените дъна на маските им. Палките бяха извадени навън. Спрелите върху част от тротоара две полицейски закрити коли препречваха пътя като метални стражи. Крис отвори прозореца от своята страна и каза нещо на двама от полицаите. След малко пред тях се извиси тъмният силует на концертната зала.

Първата върволица от тълпата вече завиваше зад ъгъла — една огромна вълна, гонеща своя собствена цел. Широката преграда от гофрирана ламарина се вдигна нагоре в бетонната стена и колата продължи навътре по лекия наклон. Малко след като континенталът спря, зад него допълзя и близнакът му. Тежкият портал се спусна обратно и издрънча в пода. Всички слязоха един по един от колите.

— Носите ли си пропуските? — проехтя гласът на Силка в кухото пространство.

Той кимаше одобрително с глава, докато всеки по отделно показваше картата си, после им направи знак да го последват.

Над тях на височина най-малко пет етажа се издигаха бетонни стени, боядисани в матово сиво-зелено. Помещението изглеждаше достатъчно да побере няколко пътнически самолета и пак да остане място. Високо над главите им, разположени в прави редици по целия таван, бръмчаха флуоресцентни лампи и придаваха на лицата им блед, болнав вид.

Навсякъде имаше униформена охрана. Застанали до широките врати на асансьора, двама полицаи провериха пропуските им, като изпитателно сравняваха цветните снимки с действителните лица. Асансьорът беше с размерите на гарсониера. Той тръгна нагоре тъй плавно, че не се усещаше никакво движение.