Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Лицето на Моника се изкриви, сякаш щеше да се разплаче. Тя притисна с ръка слепоочието си като че ли с всяка своя дума Даяна все по-дълбоко и по-дълбоко й забиваше нож. Устните й трепнаха в усмивка, която не стигна до очите й.

— Няма нищо, момичето ми. Мисля, че разбирам как се чувстваш. Върви по своя… — и изведнъж неудържимо захълца; раменете й се разтърсваха.

— Мамо…

Даяна не можеше да определи какво чувства. Силна вихрушка от чувства погълна сърцето й.

— О, да ме вземат дяволите! — смъмра се сама Моника. — Бях се зарекла да не рухвам пред теб — тя вдигна поглед. Сълзите й бяха размазали туша от миглите по бузите и й придаваха неприсъщ за нея вид на слабохарактерна и уязвима жена. — Щом си решила да си вървиш, добре, но… би ли изпълнила едно мое желание? Ще се чувствам с по-спокойна съвест, ако отидеш да се прегледаш. Така ще знам, че си здрава.

Даяна не възрази. Един медицински преглед й се струваше малка цена, която щеше да плати за спокойствието на Моника и за да поддържа гладки взаимоотношенията им през тези, както си мислеше, няколко последни дни заедно.

Беше средата на зимата и Моника й каза, че доктор Мелвил, старият им домашен лекар, е в отпуска.

— Но няма значение — нехайно заключи тя. — Намерила съм друг, който е още по-добър.

Не се и съмнявам! — помисли си Даяна. В леглото. Но независимо от всичко тя отиде на адреса в Уайт Плейнс. Доктор Гийст беше червендалест човек с безупречно поддържани бели мустачки, чиито тънки като жица краища завиваха покрай бузите му. Носеше очила с дебели стъкла, зад които се спотайваха воднисто сини очи. Имаше навика да поема въздух през свитите си устни, когато потънеше в мисли или обясняваше някаква процедура на пациента си. Затова бузите му винаги изглеждаха закръглени и издути — а както бяха и неизменно червени — като на свети Николай.

Той направи цялостен физически преглед на Даяна, после я попита дали има нещо против да я подложи на няколко по-специфични теста. Тя не възрази и докторът извърши съответните процедури, след което я изпрати в чакалнята, както беше облечена в една от ония неудобни престилки, които ти нахлузват в лекарските кабинети и които се връзват отзад и само те затрудняват.

След четирийсет и пет минути, през които Даяна все повече губеше търпение и прелистваше от горе от горе списания и вестници отпреди шест месеца, без да прочете нито дума, тя отново бе повикана в светая светих на доктор Гийст. Когато влезе, той й се усмихна сърдечно и стана от стола.

— Ще ми се да знам, госпожице Уитни, дали ще дойдете с мен до медицинския институт; той е на отсрещната страна на Паркуей?

— Защо? — попита Даяна. — Нещо сериозно ли има?

— Е, как да ви кажа… — доктор Гийст излезе иззад масивното си дъбово бюро. — Използвам често колегите там, когато ми се налага да направя някои допълнителни изследвания. Уверявам ви, че няма да ви отнема много време.

— Но има ли нещо нередно? Аз се чувствам добре.

Без да прибира усмивката си, лекарят я прегърна през рамо и я поведе към вратата.

— Моля, елате с мен, госпожице Уитни. Няма никаква причина за безпокойство. Вие сте в добри ръце.

Като всички лекари той нямаше да й каже истината, заключи в себе си Даяна, докато не получи всички резултати.

Медицинският институт „Уайт Сидърс“ представляваше несиметрична пететажна сграда, която с редицата от пиластри и фронтони от светъл камък сякаш искаше да не прилича на болница. Тя се издигаше сред невероятно равна ливада с купчинки сняг на места и тук-там с по някое чепато брястово дърво.

Всичко изглеждаше в реда на нещата, докато лекарят не я поведе през една врата с армирано стъкло в края на дълъг прав коридор и тя чу как след нея вратата шумно се заключи.

— Какво беше това? — попита Даяна и се огледа.

— Просто предпазна мярка — отвърна доктор Гийст. — Тук има огромни количества опиати — пак се усмихна. — Ние не искаме те да попаднат в лоши ръце, нали?

Даяна започна да се нервира от начина, по който доктор Гийст разговаряше с нея — като че ли е още дете, което няма собствено мнение по такива въпроси. Но нищо не каза и се остави да я води нанякъде.

— Хайде, елате — рече докторът. — Няма да отнеме повече от минута. Всичко е готово.

Ала когато отново се огледа, Даяна бе обзета от неприятното чувство, че тук става нещо нередно. Нямаше съмнение, че това беше част от болницата, която повечето от пациентите не виждаха, независимо от това, което й каза лекарят. Докато вървяха, тя бе забелязала, че всички врати тук се заключват отвън.