Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Ще ти кажа нещо, което не съм и мислила да изрека. Когато Джеймс спаси живота ти с цената на своя, аз не го разбрах. Бях вбесена. Рекох си: „Какво ще правим с нея?“ Интересуваше ме само Джеймс и исках да го имам до себе си, жив. Не го разбрах и когато той ми каза, че всеки човек трябва да направи своя избор в живота. Едва сега, струва ми се, схванах думите му — тя приглади косата си назад от очите с вързаните си китки. — Да. Наистина вярвам, че може да ме сломи чрез теб.

— Не му позволявай! — поривисто каза Рейчъл. — Каквото и да се случи, той не бива да сломи нито теб, нито мен. Нали ме насърчаваше, че трябва да се държим, трябва да се борим?

— Да, но…

— Никакво „но“ — прекъсна я разпалено момичето. — Говоря съвсем сериозно. Баща ми няма да отстъпи пред никаква терористична група. Да не мислиш, че той може или ще унищожи цялата израелска държава, само и само да спаси живота на дъщеря си? — Рейчъл поклати глава.

— Ами тогава какво ще се случи?

Рейчъл я погледна.

— Може и да умрем, ако Ел-Калаам изпълни заканата си.

— Май така ще стане — Хедър вдигна поглед към тъмния таван. — О, боже! — прошепна тя. — За пръв път мисля за собствената си смърт.

Тя пак погледна момичето.

— Трябва да се измъкнем от тук. Но не виждам как може да стане без чужда помощ.

— Може би няма да се наложи да търсим чужда помощ — каза Рейчъл. — Баща ми ще ни помогне…

— Но как? Нали казваш, че той няма да…

— Няма да изложи на опасност държавата ни. Но не съм казвала, че няма да направи опит да ни измъкне оттук — тя поклати глава. — Ще направи опит.

— Знаеш ли кога?

— Сигурно малко преди крайния срок. То няма иначе кога. Вероятно ще стане чрез нападение. Трябва да сме готови.

— Но как?

Рейчъл облегна глава назад и отвърна:

— Това вече не знам.

Лиз-Мари беше сложила всичко в малката бяла картонена кутия, с изключение на един съществен елемент.

— Този вид магия е на сексуална основа — беше й казала тя, облягайки се на тезгяха, а до нея Магнус ги наблюдаваше невъзмутим с жълтите си очи. — Трябва да намериш един квадратен сантиметър парче от копринен чорап. Запомни — не найлонов, а копринен.

— Това е лесна работа — рече Даяна с мъка в сърцето. — До нас има магазин, в който продават такива чорапи.

— А, не, дете — размаха ръка жената. — Не става с нови чорапи. Трябва да са били носени. Носени, разбра ли? Трябва да са попили женската мазнина, но да не е твоята.

Даяна си помисли за Денис и Ерика, но нямаше представа къде живеят, нито дали това са истинските им имена. Доколкото знаеше, те използваха псевдоними, докато бяха в „Нова“. Едва сега започваше да разбира естеството на двойствения живот, който бе водила. И така, тя с неохота беше принудена да се прибере вкъщи. Единствената жена, за която знаеше, че носи копринени чорапи, беше майка й; между съученичките си не познаваше такава.

Прибра се у дома в ранния следобед с надеждата, че това е най-подходящото време, защото тогава майка й ще е излязла на пазар. Без ни най-малко безпокойство тя пъхна ключа в бравата и отвори входната врата — щеше само да се промъкне по покритите с пътеки стълби до стаята на майка си, да отвори скрина и внимателно да измъкне…

— Значи се върна все пак.

Даяна подскочи от изненада. Като че ли със свръхестествена майчина интуиция Моника беше седнала в хола и чакаше завръщането на дъщеря си.

— Знаеш ли колко безсънни нощи ми струваш?

Даяна не беше предполагала, че е струвала на майка си и час безсъние.

— Толкова се безпокоях за теб, Даяна.

Странно, но Моника изглеждаше по-спокойна от всеки друг път.

— Къде беше?

Изправи се и се приближи до Даяна. Беше едра, сочна жена. Косата й беше променена — по-дълга и лакирана, с цвят на потъмняло сребро и някак величествено ограждаше красивото й, с високи скули лице.

— Не че очаквам да ми кажеш истината. Съвсем не. В края на краищата всеки има право на свои тайни.

Даяна стоеше като вцепенена и само слушаше. Беше очаквала, че още с влизането й Моника ще започне с язвителните си забележки и крясъци, които бяха станали ежедневие, откакто баща й почина.

— Просто съм загрижена за теб — тя измери с поглед Даяна отгоре до долу. — Както виждам, отслабнала си — за момент като че ли се поколеба, но попита: — Дълго ли ще останеш?

— Не.

— Е, стой колкото искаш — гласът на Моника беше мек. — Никакви въпроси повече — тя разпери ръце. — Ще те излъжа, ако кажа, че не съм искала да се върнеш.

— Не искам да се връщам тук. Тук нямам нищо.