Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

„Там лежи моят проблем“, помисли си Даяна.

— Утре лично ще ви заведа в манипулационната, за да, ммм, привикнете към обстановката. Отначало някои, ъ-ъ, странични фактори могат да ви поуплашат малко.

— Майка ми знае ли за всичко това?

— Госпожице Уитни — заговори бавно докторът, сякаш обясняваше нещо много просто на бавноразвиващо се дете, — тъкмо майка ви беше тази, която дойде при мен за съвет, отнасящ се за вашето, ъ-ъ, състояние.

— Състояние ли? — кресна Даяна. — Не съм в никакво състояние!

— Разбира се — усмихна се доктор Гийст, сигурен в себе си.

— Вие сте по-луд и от лудите — и понеже думите й не произведоха ефект, тя допълни: — Искам да се видя с нея.

Усмивката му не изчезна, продължаваше да е все тъй широка, както го бяха учили да я държи.

— Съжалявам, госпожице Уитни, но разпоредбите на института не разрешават посещения в продължение на осемнадесет дни. Както и телефонни разговори — той потърка длани. — Сега, след като вече ви ориентирахме, ще ви оставим на грижите на болничния персонал и ще се видим с вас утре.

Докторът спази обещанието си. Събудиха я в четири сутринта и я облякоха с нов болничен халат. Доктор Гийст я чакаше доста нетърпелив, сякаш беше закъсняла за първата им среща. Ала щом я видя да се появява в коридора от вратата на стаята си, той се усмихна както предния ден. Придружаваше я същата яка санитарка. В коридора нямаше прозорци и жълтеникавокафявото осветление светеше непрекъснато двайсет и четири часа в денонощието. Действаше потискащо.

Лицето на доктор Гийст беше току-що изстъргано и така зачервено, сякаш цяла нощ бе обикалял с шейната си, за да пуска коледни подаръци през скърцащите от чистота комини. Миришеше силно на евтин и познат парфюм, безличен, според Даяна, поради масовото си разпространение. Пръстите му отново я стиснаха като стоманени клещи.

— Това е всичко засега, госпожице Макмайкъл — рязко каза докторът, когато Даяна се остави в ръцете му.

При първото разклонение на коридора той я поведе надясно, после свиха наляво по друг коридор, наподобяващ първия. В този час в болницата беше необикновено тихо, чуваше се дори тихото ст-ст от стъпките на гумените им подметки по светлозеления линолеум.

На половината път по коридора доктор Гийст спря, извади от джоба на туидения си панталон ключ и го пъхна в бравата на вратата пред него. Вътре имаше ред метални стъпала, боядисани в зелено, които водеха надолу. Беше усойно, студено и отблъскващо. Стените и таванът бяха от неизмазан бетон, равен и тягостно еднообразен.

Докато слизаха надолу към втората площадка, до слуха на Даяна започнаха да долитат слаби звуци. Ехото им дълго оставаше да трепти във въздуха и Даяна обръщаше глава, напрягайки слух да ги определи.

Доктор Гийст продължи да я води надолу, към третото ниво. В мига, в който слязоха по стълбите, звуците отново се чуха — внезапно и изненадващо силни. Писъци на хора. Колкото и да бяха приглушени, ясно се различаваха. Даяна потръпна и отстъпи назад, ала докторът само стисна ръката й по-силно и почти я повлече със себе си.

— Защо викат така? — много тихо попита Даяна.

— Опитай се да не им обръщаш внимание — нехайно отвърна доктор Гийст. — Това е вторичен продукт на лечението.

— Имате предвид шоковата терапия с инсулин ли? — и понеже не получи отговор, със свит от страх стомах додаде: — Не искам да крещя така.

— Това е начинът, драга ми госпожице Уитни, по който ще говорите с нас — поясни безстрастно той, от което Даяна го намрази още повече. — Чрез писъците си вие ще излеете пред нас цялата си психоза, а веднъж излеете ли я, о, слънчев лъч, ние ще я изринем като пряспа сняг, натрупана на улицата.

Тя не се замисли особено над сравнението му.

Докторът я въведе в мрачна, подобна на килия стая без прозорци и на Даяна веднага и стана ясно защо „манипулационните“ бяха тъй дълбоко под останалата част на болницата. Това обясняваше и странния час, за който бе назначена терапията — за да не бъдат обезпокоявани останалите пациенти от виковете.

Даяна огледа килията. В нея имаше само една маса с цинков плот, към която бяха закрепени кожени ремъци, широки може би около осем сантиметра.

— Няма защо да се страхувате от тях — каза докторът, теглейки нагоре-надолу ремъците. — Трябва да сте вързана за ваша собствена защита.

— За моя собствена защита? — безсилно повтори Даяна. Имаше чувството, че всичката й кръв се е изцедила от нея през подметките и.