Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Да — докторът се обърна. — Инсулиновият шок предизвиква серия от доста силни конвулсии, преминаващи през тялото. И може неволно да се нараните, ако не сте вързана.

Даяна обърна гръб и повърна в единия ъгъл на малката стая. Остана превита на две с нови пристъпи, които бяха вече сухи и придружени — поне в съзнанието й — с най-отвратителните звуци при гадене, които още повече засилваха неразположението и.

— Това е просто признак, че тялото ви изхвърля всички страдания, които са го обладавали отвътре — рече докторът, без да трепне. Не обърна никакво внимание на постъпката й. — И то добър признак, защото принуждавайки съзнанието ви да се освободи напълно, ние ще получим ключа на лечението ви. Така ден след ден ще го предизвикваме.

Даяна, която в това време обърса устата си и задиша през нея заради зловонието, което бе причинила, вдигна поглед към доктора. Малките електрически крушки от тавана хвърляха ярки отблясъци върху очилата му, от което стъклата им изглеждаха матови и той вече не приличаше на Дядо Коледа, а по-скоро на доктор Циклоп.

— Колко — запъна се тя, — колко време ще продължи лечението?

— Два месеца и половина.

О, боже мой! — помисли си Даяна. Няма да издържа. После, когато той я поведе обратно по стълбите към стаята й, душата й отново изстена: Бейба, къде си? Изведи ме от тук!

Лечението започна на другия ден в четири часа призори. Доктор Гийст пак я чакаше, но този път изглеждаше по-спокоен. Двамата поеха по същия път надолу, надолу и все по-надолу към вътрешността на болницата, където никой нямаше да чуе писъците й. Даяна чувстваше как с всяка крачка жизнената и сила малко по малко се отцежда от нея.

Предишната нощ неспокойният й сън бе изпълнен с ярки сънища, в които виждаше какво ще прави, когато този миг настъпи — как ще се съпротивлява, как ще забие юмруци в лицето на яката санитарка, как ще отхапе огромен къс месо от стегнатото бедро на доктор Гийст. Но сега, когато моментът беше дошъл, тя се чувстваше толкова омаломощена, че се остави покорно да я вържат ничком за масата.

Внимателно, много внимателно, доктор Гийст повдигна подгъва на болничната й нощница — Даяна не носеше нищо отдолу. Той я огледа, сякаш беше дъщеря му. Ярката светлина обливаше стъклата на очилата му и отраженията им се движеха по грубите бетонни стени като фарове на автомобил. Даяна погледна към каменния под и тъкмо тогава думата „тъмница“ избухна в съзнанието й като бомба.

Зашеметена и объркана, тя обърна глава и спря поглед в дясната ръка на доктор Гийст. От нея стърчеше спринцовка с най-дългата игла, която беше виждала.

— Ще боли ли? — попита Даяна с гласа на изплашено дете.

Но в същото време сълзите на гняв продължаваха да изпълват ъгълчетата на очите й и тя стисна юмруци до побеляване. Само да не бях вързана! — помисли си тя. Така й се искаше да убие доктор Гийст с изтърканите му фрази за значението на медицинската наука и с широко застиналата му смразяваща усмивка.

— Никак няма да боли — долетя до нея гласът му, като че ли от хиляди километри, но тя и за миг не му повярва. Не и след кофите кръв, които несъмнено е разливал, докато е напредвал в специалността си. И без да е отронил сълза от непомрачените си очи.

Даяна усети студен полъх да бръсва голите й задни части и заедно с това в нея нахлу най-силният спазъм на омраза, каквато някога бе изпитвала. Тя се замята върху цинковия плот на масата като риба на сухо. В съзнанието й глухо отекна гласът на доктора, който викаше госпожица Макмайкъл да му помага, ала това не я укроти. Нищо вече не можеше да я укроти. Никой. Омразата извираше от нея като гейзер и тя си представи как незавързаните й ръце се впиват в набития врат на доктор Гийст. Почувства, че нещо пронизва плътта й, забивайки се по-навътре и навътре, а тя слиза все по-надолу и по-надолу в тъмницата. И от устата и излезе вик, но не от болка или ужас, а от унижение.

Гневът й продължаваше да се трупа с нестихваща сила, ала сега лицето, надвесено досами нейното, потъна в мъгла и тя трябваше да присвие очи, за да го разпознае. После образът на доктор Гийст изчезна и лицето доби образа на майка й. Но ръцете й, обгърнали и този изящен врат, стискаха ли, стискаха. Имаше чувството, че се задъхва, че дъхът й излиза от нея като струи вода, които заливат пода, а тя се плъзга, залита, отворила уста в беззвучен вик.

За известно време силата на омразата задържа очите й затворени. Мамо, помисли си тя, как можа да постъпиш така с мен? От ревност. Винаги си ме ревнувала. Всичко беше наред, докато бях бебе, на което ти можеше да сменяш пеленките, да го храниш и къпеш. Но когато пораснах, аз станах твоя съперница. Ти искаше да остана завинаги дете.