Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Той няма да продаде родината си — извика Рейчъл. — Няма!

Ел-Калаам приближи лице до нейното. От светлината на фенерчето чертите му изглеждаха зловещи. Дупките на сипаничавите върхове на скулите му като че ли станаха още по-дълбоки. Златото проблясваше в устата му при изговарянето на всяка дума.

— Ти по-добре се моли за обратното. Защото иначе… — дулото на автоматичния му пистолет изскочи от тъмнината и застина в конусовидния лъч светлина.

Ел-Калаам само сви рамене, когато Рейчъл трепна и се притисна по-плътно до Хедър.

— За мен няма никакво значение. Краят ще бъде същият. Ако умреш, световният протест ще свали правителството на баща ти, задето е пожертвал дъщеря си — той се озъби като вълк. — Така че всичко се свежда до теб, Рейчъл. Ще видиш ли утрешния ден или не?

Рейчъл извърна глава настрани.

— Какъв смел войник си ти — подигравателно каза Хедър, — няма що! Войник! Да тероризира деца!

— Слушай, не ми дреме какво мислиш за мен, разбра ли? Ти съществуваш единствено, за да ни послужиш да изпълним целите си по какъвто и да е начин.

Хедър срещна погледа му.

— Никога няма да направя нещо за вас.

— О, да, същото разправяше и твоят приятел Бок. Помниш ли? Нали не си забравила как се справихме с него?

— Не съм.

— Знаеш какво стана и със Сюзън.

— Това не ме плаши.

— Твърде е възможно — оглеждаше внимателно лицето й. — И все пак знам, че има нещо, което те плаши.

— Какво е то?

Той мило й се усмихна.

— Същото, което открихме и у Бок, и у Сюзън — и поклати глава. — Не, няма да разреша на Феси да те докосне. Ти си му слабост и съм убеден, че накрая ти ще вземеш надмощие над него. Но бих искал да те уверя, че няма да ти предоставя възможност да избягаш.

Той протегна ръка, хвана Рейчъл за гърлото и я издърпа от прегръдката на Хедър. Рейчъл се опита да извика, ала от полуотворените й уста излезе само сподавен хъркащ звук. Хедър се нахвърли върху брадатия; Фес и се опита да й попречи, но тя продължи да се бори.

— Да, наистина — многозначително рече Ел-Калаам и с такава сила разтърси Рейчъл напред-назад, че зъбите на момичето изтракаха. — Знам вече кое е слабото ти място.

Още щом разбра, че се е завърнала от Сан Франциско, Боунстийл започна настоятелно да я търси. Даяна знаеше защо, както знаеше, че и тя самата има да му казва много неща. Но той толкова я бе вбесил, че в нея се бе напластил дебел пласт злоба и тя не откликваше на обажданията му. Мина известно време, преди да си даде сметка, че всъщност искаше да го принуди да й дойде на крака вкъщи.

Той обаче не го направи. Но една сутрин, както караше по булевард Сънсет, бе спряна от полицейска кола. Тя отби край пътя и видя в огледалото за обратно виждане, че полицейската кола спря зад нея. Не беше карала с превишена скорост, нито бе минала на червено. Нямаше никаква причина да я спират.

Никой не слизаше от полицейската кола. Зад блесналото от слънце предно стъкло тя успя да види два чифта слънчеви очила. Колата отново потегли и се изравни с нейната.

— Госпожице Уитни? — попита единият от двамата млади униформени мъже, макар добре да знаеше, че това е тя.

— Да?

— Извинявайте, бихте ли ни придружили до полицейското управление?

— Съжалявам, но в момента не ми е възможно.

— Мадам — посърна униформения младеж, — отправям ви по-скоро лична молба. Шефът ще ме направи на пух и прах, ако не ви заведа там.

— За какво става дума?

— За някои формалности.

— Какви по-точно?

— Съжалявам, но трябва да питате лейтенант Боунстийл, госпожице Уитни — той имаше отчаян вид. — Наистина съжалявам.

— Недейте — отвърна Даяна. — Вие сте много любезен. На лейтенанта ли е идеята да ме спирате така?

— Не, мадам — разтегли той устни в ослепителна лосанджелиска усмивка. — Моя.

Тя се засмя.

— Добре — включи на първа скорост мерцедеса си. — Вие какъв сте, сержант?

— Патрулиращ полицай, мадам.

Даяна махна с ръка.

— Да тръгваме, патрул.

— Госпожице Уитни?

— Да?

Той й подаде кочана с квитанциите за глоба.

— Ще ви притесня ли, ако ви поискам автограф?

Полицейското управление на Боунстийл се намираше в самия център на Лос Анджелис. Представляваше грозна сграда в грозен квартал. Приличаше на бункер, очакващ всеки момент около него да започне война.

Кабинетът на Боунстийл беше на шестия етаж. Смесица от стипчиви миризми на застояла пот и пресен прах изпълваше огромния асансьор. Патрулният полицай лично придружи Даяна до вратата от матово стъкло на кабинета на Боунстийл.