Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

— Поне така ми каза.

— Вярваш ли му?

— А защо ще ме лъже?

— Защо! Защо лъжат хората? Той положително крие нещо. Ако въпросната жена го снабдява с наркотици, той няма да я издаде, нали? Ъхъ. Мисля, че нашето момченце не ти се доверява напълно.

— Нали няма да го викаш на разпит — доста уплашена каза Даяна.

— Не съм толкова глупав — отвърна той и стана. — Но ти можеш да свършиш тази работа вместо мен.

— А, не — вдигна ръце Даяна. — Крис ми е приятел. Не искам да продължавам да го лъжа.

— Виж какво — замислен рече Боунстийл, — ако аз говоря с него, може да се изпусна и да спомена откъде съм разбрал за въпросната уличница.

— Не мисля, че ще ти повярва.

— Аз също. Но известни съмнения могат да се зародят в главата му, които сега и през ум не му минават.

— Тогава първо аз ще се видя с него.

— И какво ще му кажеш? — по вида му личеше, че не възприема и не се радва на това предложение. Протегна ръка и я докосна. — Слушай, Даяна. Не искам да правиш подобно нещо. Не искам да те насилвам. Искам обаче да разбера кой е убил Маги. И да вървя по дяволите, ако не направя всичко, което е необходимо, за да свърша тази работа — лицето му бе пламнало. — Не е нужно да ти казвам, че това не е просто едно поредно улично убийство, когато някой хулиган вади пистолет или нож след бурна разправия в някой бар. Не, това е вид забавление на нечий налудничав мозък и аз не мога да остана равнодушен към такива хора, които се разхождат свободно из града и вероятно таят мисли да го направят пак — той поклати глава. — Някой трябва да ги спре.

— И как реши ти да си този някой?

— Имам здрави нерви, много просто.

— Знаеш ли, напълно ти вярвам, че си решен да го направиш.

— Защо да не съм решен? Ти да не мислиш, че това е някакъв вид перчене? — изсмя се той презрително. — Когато си извадил патлака и пръстът ти е на спусъка, гледай да не си мислиш, че това е само поза, защото иначе още преди да си се осъзнал, черепът ти ще бъде пръснат на хиляди парченца. Не можеш да си позволиш нито миг колебание. Дълбоко в себе си трябва да знаеш какво се очаква от теб.

— Убивал ли си човек?

— Да, веднъж. Един чернокож, в глуха нощна доба. Тогава бях униформен. Бяхме се отзовали на вик за помощ. Оня имаше патлак с размера на пушка — магнум 357. Едва ли не и слон можеш да проснеш с него. Отнесе главата на колегата ми, който стоеше точно до мен, с пистолет още в кобура. Не бях предполагал, че толкова много кръв може да изтече от един човек. Беше само на деветнайсет години и женен съвсем отскоро. Бях шафер на сватбата му. Тогавашният лейтенант, един малодушен изверг, ми рече: „Хубаво, Боунстийл, всички тук те смятат за герой. Сега ти възлагам една още по-трудна задача. Да идеш да съобщиш на вдовицата.“

Боунстийл се отдалечи от Даяна и застана до прозореца с поглед, отправен към вихрените облаци от мъгла, които закриваха върховете на дърветата и затъмняваха небето.

— Какво ли е това чувство? — каза Даяна, извръщайки се към него. — Ще ми се да знам, какво изпитва човек, когато убива някого.

— Абсолютно нищо — отвърна Боунстийл с поглед, далеч оттук. — Защото така ти идва отвътре. Гневът и… ужасът, че ти самият можеш да бъдеш убит, потушават всякакво друго чувство. Аз не съжалих, че убих онзи гад. Разчувствах се, когато трябваше да съобщя на Глория, че съпругът й от две седмици вече никога — няма да се върне у дома. Така че не изпитваш нито желание, нито някакво чувство. Само една празна черна дупка, която трябва да прескочиш, за да можеш да продължиш да живееш.

Даяна се приближи до него.

— Жан-Карлос казва, че не бива да се замисляш, когато натискаш спусъка.

Боунстийл се обърна с гръб към мъглата.

— Кой е тоя Жан-Карлос?

— Който ни обучава как да боравим с оръжие. Кубински емигрант, избягал от Моро Касъл.

Мъжът седна в края на светло кремавото канапе и сложи ръце в скута си. Изглеждаше много уморен.

— Знаеш ли, отдавна живея в Лос Анджелис, но все още не съм престанал да се изненадвам на опасния начин, по който този град превръща реалността във фантазия — той поклати глава. — Обучават ви как да боравите с оръжие.

— Точно така. С пистолети, с ножове…

— За бога, чуваш ли се какво приказваш! — избухна той и скочи на крака. — Остава да ми кажеш, че наистина умееш да боравиш с тях.

— Използваме истински пистолети.

— Има си хас! Разбира се.

Той се наведе и отвори едно чекмедже на абаносовата масичка. С бързо, ловко движение на китката си извади от твърдия, кожен кобур 38-калибров служебен пистолет и го подхвърли на Даяна без предупреждение.