Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Никога по-рано не се беше забърквала с клиент и не го бе желала. Сега това донякъде я плашеше, струваше й се дори рисковано, но от друга страна, я въодушевяваше и възбуждаше. Обичаше у него всичко, дори болката му, защото тя също бе част от него, част от онова, което го правеше това, което беше.

След около час Мило замлъкна и тъмният поток от думи най-после секна. Тогава той заспа в ръцете й, докато тя асимилираше последната разказана от него еротична случка, в която съпругата му хитроумно бе съблазнила любовницата на министъра на финансите. По този начин бе научила тайните му и го бе изнудила да подкрепи операциите из Мило в Индокитай.

Когато даваше воля на фантазията си, Морфея мечтаеше единствено за Мило и откриваше, че ще е щастлива само с него, че само с него би могла да води, както никога досега, един нормален живот.

Както обикновено, Мило се събуди от своя сън зад стените на Ле Порт дю Жад освежен. Къщата за удоволствия, която носеше това име, представляваше бяла каменна постройка от осемнайсетиа век. Стените й ограждаха вътрешен двор, в чиято градина пищно цъфтяха рози, теменуги и кандилки. По средата имаше позеленял от времето бронзов шадраван, изобразяващ русалка, съвкупяваща се с делфин. Под един кестен бе поставена изящна пейка от ковано желязо.

Къщата се намираше на левия бряг на Сена, на три преки от Сорбоната, недалече от булевард „Сея Мишел“. През прозорците на много от апартаментите можеше да се види чувствената зеленина на Люксембургските градини.

Именно натам гледаше Мило, докато се обличаше. Зад гърба му Морфея се размърда в леглото.

— Кажи ми нещо, скъпа Морфея — каза той, докато завързваше вратовръзката си. — За какво мислиш, когато спя?

— Мечтая за времето.

Мило се обърна към нея.

— Наистина ли? И какво изпитваш?

Тя се усмихна със своята загадъчна усмивка, която отново и отново го притегляше към нея.

— Трябва да си роб, за да можеш да го разбереш. Да изпиташ какво значи да нямаш нищо свое, да бъдеш покорен. Аз съм от Азия и знам какво е да не притежаваш нищо, да гледаш как чужденците доят дори собствената ти земя. Но аз съм също и жена. Поставена съм в една пролука във времето като порцеланова балерина, за да ме взимат оттам, да ми се възхищават и после внимателно да ме връщат на мястото ми. Трябва да знаеш какво е да си бил близък с някого, да си угаждал на всичките му прищевки, да си го целувал, когато е плакал като бебе, преди да заспи, и след това да не те забелязва, когато се размине с теб на улицата или в ресторанта. — Тя го погледна през замъглените си очи. — Една играчка в кутия, каквато съм аз, не може да си позволи да мечтае за друго, освен за времето.

Той се приближи и се отпусна на ръба на леглото, за да може да я докосне.

— За такава ли се мислиш? — Всеки път, преди да си тръгне, имаше нужда да направи това, за да се увери, че тя е истинска, а не плод на неговото въображение.

— Много добре знам какво съм — продължи Морфея — Робиня на страстта.

— Може би именно в това се крие силата, която те правя така желана.

Тя се засмя.

— Не чак толкова.

— Но да владееш въображението означава да упражняваш най-висшата сила.

Морфея го проследи с очи, когато той стана и облече сакото си. Беше схванала смисъла на думите му.

— Какво ще направиш, ако минеш със своите приятели покрай мен? Ще ми се усмихнеш ли поне? — Това беше най-тежкият миг, мигът на раздялата. Когато той си тръгнеше, щеше да е по-поносимо — тогава тя можеше да се погрижи за тъпата, пулсираща болка, да я овладее. Но в този момент, когато реалността й се разкъсваше, единственото й желание бе да извърне лице и да се разплаче. Вместо това тя се усмихваше, защото знаеше, че това е, което той обича и иска от нея.

— Ще направя нещо повече. Ще спра и ще те целуна по двете бузи като най-скъпа приятелка. — Сърцето му туптеше силно и той си мислеше: „Когато се усмихне, аз виждам Сутан, когато съм с нея, имам чувството, че до мен е Сутан.“

Мило внимателно постави парите върху писалището.

— Au revoir, Морфея.

В самолета на Пан Ам, Крис спеше неспокойно и сънуваше сенки. Караше велосипеда си по обляна от слънцето селска местност във Франция. Отстрани, усмихната, Аликс поддържаше неговото темпо. Стройното й стегнато тяло, приведено над извитите дръжки, беше изпълнено с поразителна сексуална енергия.

Слънчевите лъчи, преминаващи през листата на причудливо разкривените платани покрай пътя, изпъстряха лицето й, като ту открояваха релефно чертите му, ту изцяло го потапяха в светлина.