Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Докато смъкваше от себе си пяната заедно с мръсотията и засъхналата пот на пътуването и кошмарите, той зърна от другата страна на паравана някаква сянка. Изплакна сапуна от очите си и дръпна завесата встрани.

Сутан стоеше на прага на банята и го гледаше. В ръцете си държеше сгънати на топка дрехите, които той бе захвърлил върху леглото в спалнята.

— Твоите въпроси и моите отговори са като камбана в планината — каза тя. — Ехото им дълго време не заглъхва. — Понечи да си тръгне, но след това размисли. — Ще отговоря на въпроса ти. Аз много обичах Тери. — Тя сведе поглед някъде към пространството помежду им. — Но вече не знам доколко си е струвало. Работата е там, че всъщност никога не съм го познавала.

Водата струеше покрай ушите му, водата, която измиваше неприятната миризма, и я отнасяше в канала заедно е целия му досегашен живот.

— Ще дам тези дрехи за пране — каза Сутан. — Докато изсъхнеш, ще приготвя нещо за ядене. Червено вино ли предпочиташ, или бяло?

— Бяло — отвърна Крис. Точно сега червеното вино твърде много би му напомняло за кръв.

Когато излезе от банята, намери на леглото чиста риза и чифт панталони. Облече ги с неприятното усещане, че вероятно са принадлежали на Тери.

Над скрина имаше огледало. Намери четка и я прокара през косата си. Когато я оставяше обратно, видя ножа.

Вдигна го и щом дланта му докосна чирените от еленов рог, в миг се пренесе обратно в заснежената гора, в отдавна отминалата коледна утрин, когато Тери, сложил ръка върху неговата, го накара да дръпне спусъка на новата карабина. Чу оглушителния трясък на изстрела, от който сякаш потрепериха голите клони над главите им. Видя благородното животно, свлякло се на предните си крака, масивните му, тръпнещи хълбоци, тежкия му дъх, излизащ като дим през пламналите от болка ноздри. Огромните му, широко отворени очи, сгромолясали се върху горския килим.

На следващата година, отново на Коледа, Тери му подари този сгъваем нож с четириинчово острие и дръжка, изработена от рогата на същия елен. Разбира се, още щом отвори подаръка и го видя, Крис го хвърли в лицето му.

Сега, в Ница, когато брат му беше вече мъртъв, той го въртеше в ръцете си като изделие на изчезнала цивилизация, чието предназначение не знае никой, освен него. Крис избърса очи. Дали самото съществуване на ножа бе причина за сълзите му, или фактът, че Тери го беше пазил през всичките тези години?

Изглежда именно съзнанието, че той е означавал толкова много за него, че в крайна сметка подаръкът е бил не жестока шега, а своеобразен опит за помирение, трогна Крис до дъното на душата му.

Този нож му каза за неговия брат повече от най-многословните хвалебствия. Като го стискаше здраво в ръка, той се опита да си представи Тери до себе си. Вперил очи в огледалото, Крис болезнено копнееше да не е сам в тази непозната стая, в тази чужда страна.

След известно време пъхна ножа в джоба си.

Сутан седеше на канапето в гостната. На масичката за коктейли бяха наредени вино, сирене и пресни плодове. Когато Крис седна до нея, тя му подаде снимката, която разглеждаше — същата, на която двамата с Тери бяха фотографирани в „Льо Сафари“.

— Това е последната му снимка — каза тя. — Направена е преди около седмица.

Изобщо не се е променил, помисли си Крис. Изглежда точно както при завършването на колежа. Не като се вгледа по-внимателно, забеляза в очите на брат си нещо… нещо тъмно и като че ли болезнено.

Неочаквано си даде сметка, че вижда Виетнам, или по-точно онова, което Виетнам бе сторил на Тери. В резултат на някакъв тайнствен процес, подобно на метал, потопен в киселина, от ужасното преживяване бе излязъл един нов и напълно различен човек. Той си спомни разпалените думи на Маркъс Гейбъл: „Единственият начин човек да не се промени в тая смрадлива касапница беше като умре.“

— Крис?

Той с тревога установи, че няма сили да откъсне очи от снимката. В джоба пръстите му търкаха роговата дръжка на ножа като някакъв талисман.

— Какво има? Добре ли си?

— Бях се замислил. — Крис се отпусна върху облегалката на дивана. — Искаше ми се да мога да върна Тери поне за час.

— И какво щеше да му кажеш?

Той притвори клепачи.

— Странно. През целия път насам си мислех точно за това. Имаше толкова неща, които ми се искаше да му кажа, че просто не можех… Но мисля, че сега не бих му казал нищо. — Той отвори очи и я погледна. — Това, което искам, което наистина искам, е да поговоря с него. Искам да го разбера. И най-вече искам да знам какво е преживял във Виетнам.